Моето лято… в минало време
Следват леки лирични отклонения, после да не каже някой, че не съм предупредила :-)
Вече разказах за почивката си през тази година, но в разказа липсваше моментът с краткия престой в Пампорово. Причината е, че ако бях почнала да разказвам и за това нямаше да се получи особено оптимистично. Но ако не друго, преминаването през Пампорово поне ми припомни за почивките от детските ми години и ми се прииска да разкажа и за тях…
За онези двуседмични почивки, които постепенно прерастваха в над 20 дена… Военната почивна станция в Пампорово, на върха на малко възвишение и най-малко стоте стъпала към нея – истинско мъчение в края на всяка по-дълга разходка. Тогава освен тази станция май имаше само още 3-4 хотела и един хранителен магазин. А на партера на най-големия хотел имаше и един огромен магазин за играчки, в който можеше да се изгубиш, защото бе пълен с неща, от които не можеш да откъснеш погледа си. Истинско приказно царство и сигурно преувеличавам, но в спомените ми е по-хубав и от днешните магазини за играчки :-)
Тогава все още нямаше мобилни телефони и ходехме до пощата 2-3 пъти, за да се обаждаме в Шумен, че сме добре. В почивната станция пък имаше библиотека, телевизионен салон, зала с маси за пинг-понг и с една счупена маса за билярд. И най-вече имаше дълги коридори, по които да бягаш в търсене на стаята си. Всяка вечер слизахме долу на първия етаж, където на вратата на една стая имаше залепено меню за следващия ден, от което можеше да си избираш между две яденета за обяд и две за вечеря, която беше в шест и затова след нея винаги следваше среднощна закуска. Сутрин пък разкарваха между масите колички с кани с чай и мляко, които ти наливаха в големи метални чаши. От яденетата не знам защо съм запомнила шницела по милански – с гарнитура от макарони с доматен сос и гъби – вероятно първото подобие на спагети, което съм опитвала :-)
Помня и металните кутии със салам от магазина, вносен, но съм забравила от къде. И старата печка с реотани, която си носехме и често се налагаше да използваме, въпреки че беше лято. Е, не винаги я използвахме по предназначение – за отопление, вместо това си правехме на нея препечени филийки, от които ухаеше цялата стая.
Всъщност почивните станции носеха една неопределена, но специфична (не неприятна, може би неутрална, а може би вече станала и приятна, защото ми напомня за детството) миризма, която още помня. Неочаквано я срещнах в един малък хостел в малко планинско селце в Австрия. Тъкмо си мислех, че миризмата вътре е същата като в почивната станция от детството ми, когато приятелката ми – рускиня, която беше с мен, каза, че мястото й приличало на почивна станция. Каза го на руски, въпреки че до тогава си говорехме на английски, но веднага я разбрах…
Сега вече всички тези неща са останали в миналото и много от местата, на които съм ходила тогава вече не съществуват, заменени от огромни хотели, които стоят празни. Почивната станция е обновена, площадката, на която някога играехме федербал вечер, е остъклена и може би изпълнява ролята на ресторант, който също е празен. Чешмите са пресъхнали, дори и тази край смолянските езера, на която пише „…а чешмите вечно ще текат“…
