Оптимистично

Няма седем часът и навън е още тъмно. През замъгления прозорец небето изглежда странно червено, но скоро ще започне да изсветлява. Измъквам се от топлото легло с мисълта колко хубав ден предстои – не винаги се получава, но е добре да започнеш сутринта така. Единствената ми гледка от стаята е покривът на кооперацията отсреща. Тази сутрин е бял. Изчиствам едно малко кръгче в изпотения прозорец и надничам навън. Колите са затрупани със сняг и продължава да вали. Усмихвам се, но май е по-добре да побързам – последният път, когато се сбудих с подобна гледка, закъснях с половин час за работа.

Още никой не е оставил следи в снега пред блока, всички са вървели на завет под терасите (там е сухо), а може би снежната покривка е била прекалено красива, за да я разрушат със своите стъпки. Някой би казал, че небето е сиво, но всъщност е много, много бледо синьо, въпреки облаците. Тихо е и спокойно. Сякаш някой е покрил целия свят с топло пухкаво одеяло и той не иска да се събуди. Чува се само песента на някакво птиче, да му се чудиш как му се пее в това време.

През малкия парк до нас майки и бащи изпращат децата си с раници за училище. Няма вятър, изглежда сякаш снегът никога няма да спре. Времето е меко и след 5, 10 или 20 минути чакане на автобус все още имаш сили да се усмихваш на красотата наоколо. В такива дни няма значение, че ще закъснееш за работа – всички ще закъснеят и светът няма да се срути заради това. Нервите няма да накарат автобуса да дойде по-скоро, нито да се движи по-бързо. Нужно е малко търпение, подходяща нагласа, очи, отворени към красотата и може би малко хубава музика в mр3 плейъра.

Всъщност, в такива дни ми се иска да не ходя на работа. Иска ми се да стоя на топло в къщи с чаша чай или горещо кафе и да гледам през прозореца как навън вали докато очите не ме заболят от толкова бяло. После да изляза навън опакована с шал, шапка и топли ръкавици. Да се замерям със снежни топки, да си направя снежен човек, да събарям снега от клоните на дърветата върху себе си, да оставям отпечатъци от ръцете си върху непочистените коли.

Искам да кажа на всички намръщени хора да се огледат наоколо и да видят колко е красиво. Да ги попитам дали и те като мен искат снежен човек или докато са пораствали са изгубили това желание. Да им кажа, че то все още е в тях и животът ще е много по-хубав, когато разберат, че не трябва да го крият, когато разберат, че и всички около тях в този момент искат да си сложат ръкавици и да направят един снежен човек.

1.02.10 Свиленград и Съюзът на българските писатели организират национален поетичен конкурс „Жената – любима и майка“. (пълна статия)
1.02.10 Йордан Карагеоргиев, свещеник в църквата на Старозагорския затвор, получи орден „За Вяра и Вярност“ от Московската Патриаршия. (пълна статия)
1.02.10 В община Созопол стартират два проекта за извънкласна дейност на ученици по програма „Развитие на човешките ресурси“ (пълна статия)
1.02.10 Ралица Братованова от Габрово направи поредното си дарение за децата от Дома за медико-социални грижи в града. (пълна статия)
[Прочети още...]

След време ще съжаляваш повече за нещата, които не си направил, отколкото за тези, които си направил.

Ако някой ти каже, че си неспособен да направиш нещо, най-добрата реакция е да се обърнеш и да му кажеш „Само гледай!“

Лошите неща не са най-лошото, което може да ти се случи, най-лошото е да не ти се случи нищо.

Радвай се на този момент. Този момент е твоят живот.

Смей се и светът ще се смее с теб, плачи и ще плачеш сам.

Ако си роден без криле, не им пречи да пораснат.

Това, което правим е само капка в океана, но мисля, че ако тази капка не беше в океана, той щеше да е по-малък заради тази липсваща капка.

Ти си човек. Имаш емоции. Ти си красив и уязвим и силен. Обичаш и понякога те боли. Опитваш се и се проваляш. Тогава опитваш още по-силно и успяваш. По някакъв начин ти постигаш успех във всеки един ден от живота си.

През целия ти живот ти казват какво не можеш да правиш. През целия ти живот ти казват, че не си достатъчно добър или достатъчно силен или достатъчно талантлив. Ще ти казват, че си грешният ръст или грешният размер или грешният тип, за да играеш тази игра или за да успееш или за да си това, което искаш. Ще ти казват „не“, хиляди пъти „не“, докато това „не“ изгуби своят смисъл. През целия ти живот ще ти казват „не“, доста уверено и много бързо. А ти ще им казваш „ДА!“

покривите на къщите след първия сняг
празен лист
възможност да започнеш начисто
облак в синьото небе
снежна буря
самота
платната на кораб
душата на дете
белите гълъби
мир
бяло знаме
бяла рокля на сватбата
зимна приказка

светлина – - – чайка в небето, или самолет – - – мидичка в пясъка

празнота – - – чистота – - – стерилност

черно-бяло
кокиче
корона на дърво, покрито с цвят
осева линия
платно, очакващо своята рисунка
облаче ле бяло
порцелан
северният полюс
бяла тишина
белите къщи в Златоград
лебед
 

 върховете на планините през зимата

PS: Не мога да се справя съвсем с подреждането на снимките и текста – с различни програми изглежда по различен начин… В следващия постинг от поредицата може и да е по-добре… евентуално… оптимист съм по въпроса :)

Обичам да помагам на хората. С дума, казана на място. С правилно зададен въпрос. С това, че просто съм до тях и търпеливо слушам. С домашните в училище, с копие на лекциите от университета, с писане на курсови работи „в екип”. С подсказване на изпити, с 10лв на заем. Дори този блог възникна с идеята да ти помогна да се усмихваш малко повече.

Някои хора се възползват от помощта. Изискват все повече без дори едно „благодаря”. Отне ми много време докато го разбера, а после малко болеше. Сега обикновено успявам да разпозная такива хора по-навреме.

Въпреки тях не се отказах да продължавам да помагам. Има и такива, които го оценяват. Някои мълчаливо, други с едно искрено „благодаря”, трети – като са до теб, когато ти имаш нужда от помощ. Приятно е да чуеш „благодаря”, не отричам, но удовлетворението идва просто от това, че си помогнал.

Винаги обаче ми е била трудна обратната позиция – да получавам помощ. Трудно ми е понякога да помоля за съвсем дребни неща, а колкото по-големи са – толкова по-зле. Отказвала съм помощ, за да докажа на другите и на себе си, че мога да се справя сама. Всъщност може би най-трудното е да признаеш пред себе си , че имаш нужда от помощ.

По-късно разбрах, че макар и да има неща, с които трябва да се справиш сам, няма нищо лошо в това да получиш малко помощ в труден момент, особено ако тя идва от някой искрено загрижен за теб. Отказвайки нечия помощ, ти му пречиш, отнемаш му възможността да направи нещо добро. А приемайки помощта му с благодарност, му позволяваш да извърши едно добро дело, да се почувства ценен и удовлетворен. Така, както се чувстваш ти, помагайки на другите.

Помагай без да очакваш нищо в замяна. И приемай чуждата помощ с благодарност.

25.01.10 В Пловдив започна записване за залесяване на междублоковите пространства в район Тракия. (пълна статия)
25.01.10 В Димитровград тази година ще бъде възобновен Националният фестивал на детската забавна песен на фолклорна основа „Златен извор“. (пълна статия)
25.01.10 Дипломи получиха малки художници от Търговище за участието си в конкурсите „Всичко е зелено, всичко е синьо“ (Полша), „Защита на природата“ (Чехия) и „Волна фантазия“ (Япония). (пълна статия)
[Прочети още...]

Наскоро разглеждах старите си тетрадки и тефтерчета, където съм си записвала мисли, които са ми харесали. И реших да споделя с теб тези, които са ми най-любими.

Животът е твърде кратък или прекалено дълъг, за да го живеем зле.

Какво ще видиш зависи от това накъде ще гледаш.

Винаги се боим повече отколкото ни се иска, но винаги можем да бъдем по-смели отколкото очакваме.

Каквото можеш да направиш днес, направи го, защото е сигурно, че едно „утре” няма да дочакаш.

Понякога се усмихваш, защото си щастлив; друг път трябва да се усмихнеш, за да се почувстваш щастлив.

Не питай кой ще ти позволи да успееш, а кой може да те спре.

Трудно не значи невъзможно и очевидно не значи лесно.

Животът не е в това да живееш, а в това да чувстваш, че живееш.

Никой не знае какво може преди да е опитал.

Щом искаш да бъдеш щастлив – бъди!

Бъди каквото щеш, но бъди изцяло и докрай!

Чудеса има само там, където вярват в тях.

Вървях бавно към работа. Много бавно. Понякога го правя, защото е още рано, утрото е хубаво и не ми се влиза в офиса. Покрай оградата до тротоара расте зелена трева и на няколко места сред нея – глухарчета. Дори и сега посред зимата. Жълти и слънчево усмихнати. Предишния ден не ги бях видяла, а съм сигурна, че са били там. Не ги забелязах и вечерта, когато минавах по същия този път – бързах да се прибера вкъщи. Понякога просто трябва малко да забавим крачка, за да видим колко красив е живота.

Забелязваш ли, че в заведението, където обядваш всеки ден има нов сервитьор?
Забелязваш ли, че продавачката в кварталния магазин е друга?
Забелязваш ли, че онази сграда точно до офиса ти е пребоядисана в зелено?
Забелязваш ли, че в магазина за дрехи, покрай който минаваш всеки ден, всъщност вече продават само обувки?
Забелязваш ли, че сред тълпата хора, пресичащи на светофара, има един човек, който се усмихва?
Забелязваш ли, че на чантата на момичето, което едва не се блъсна в теб, има жълта значка с усмихнато лице?
Забелязваш ли, че понякога вечер небето става розово и е много красиво?
Забелязваш ли, че жена ти е сложила в любимото ти ядене нова подправка и то е още по-вкусно?
Забелязваш ли, че в ясните зимни утрини, когато тръгваш рано за работа слънцето едва изгрява и снегът може да е бял, син или розов заради лъчите му?
Забелязваш ли ръката, протегната за помощ?
Забелязваш ли, че сезоните се сменят и всеки от тях е красив?
Забелязваш ли, че някой е засял в градинката цветя?
Забелязваш ли кацналото на терасата врабче?
Забелязваш ли кога се ражда и умира любовта?
Забелязваш ли какъв цвят имат очите на приятелите ти?
Забелязваш ли, че живееш?

Като сервитьора в ресторанта, който си пееше и танцуваше на пуснатата музика без да го интересува дали някой го гледа и какво ще си помисли. Просто изглеждаше щастлив и в добро настроение ей така без причина.

Като момичето, облечено в бяло палто и бял панталон; усмихваше се и изглеждаше като ангел сред всички черни и сиви якета и намръщени физиономии на хората наоколо.

Като мъжът, който пътуваше на съседната седалка в автобуса. Доста възрастен, малко бедно облечен, не беше българин, говореше с лек акцент; поне един час говори с жена си по телефона; наричаше я скъпа и по всяка негова дума личеше колко я обича, колко му липсва и как наистина няма търпение да се прибере при нея.

Като момчето, което пътуваше заедно с малкото си братче; връщаха се от някакво спортно състезание. Изглеждаше наистина загрижено за него и през всичките 6 часа път постоянно го питаше дали всичко е наред.

Още има такива хора и докато продължава да ги има светът ще е прекрасен и всеки ден ще получаваме поне по една усмивка.

18.01.10 Проект за виртуален музей за пресъздаване на Могиланската могила стартира във Враца. (пълна статия)
18.01.10 Фолклорен фестивал „Странджа моя люлчина” и фестивал на спортните танци и хип- хоп организира Община Царево за предстоящия туристически сезон. (пълна статия)
18.01.10 Обединен детски комплекс – Търговище обяви конкурс „България в картини и слово“, посветен на 3-ти март. (пълна статия)
[Прочети още...]