Дъгата


Горското духче Слънчевко се беше излегнало на клончето на дръвчето си и се препичаше на топлото слънце, когато под него се появи сърничката Мая. Тя се връщаше от разходката си до водопада, при който животните пиеха вода. Днес сред падащите от високо пръски, които се разбиваха в камъните и се превръщаха в ситни капчици, сърничката бе видяла чудно преливащи се цветове. Мая знаеше, че това е дъга, защото обичаше да я рисува в картините си, но никога не я беше виждала във водопад. Какво прави дъгата във водопада, зачуди се Мая и реши да попита горското духче Слънчевко, защото той знаеше всичко за цветовете.

- Как се е появила дъгата във водопада? – попита го Мая.
Слънчевко се замисли и след това каза:
- Мисля, че духчето Капчица може да ни помогне в намирането на отговора. Хайде да я попитаме.
- Когато лъчите на слънчицето минават през капките вода те се разделят и стават от бели на цветни. – обясни Капчица. – Около водопада се образува мъгла от водни капчици, също както когато вали дъжд. А помниш ли кои цветове видя в дъгата? Тя има седем цвята: червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, тъмно синьо и лилаво.
- Но не винаги има дъга след като е валяло дъжд и за първи път виждам дъга във водопада. Иска ми се да има дъга всеки път, толкова е красива! – възкликна Мая.
- Това е така, защото дъгата не може да се вижда отвсякъде – трябва слънчицето да е зад теб и да е на точното място, за да я виждаш. – обясни Слънчевко.

Мая им благодари за отговорите и бързо се затича към семейството си, за да им каже какво ново е научила. От днес тя вече знаеше, че капчиците вода и слънцето създават дъгата и всеки път, когато видеше дъга – на небето или във водопада, тя се любуваше на прекрасните й цветове, както когато я бе видяла за първи път.





Новодошлият


Веднъж във Вълшебната гора пристигна едно ново духче. Никой не знаеше откъде се взе то и защо е дошло, просто една сутрин листата на стария дъб трепкаха някак по-различно и по-весело и всички разбраха, че там се е настанил някой. Горските духчета бяха любопитни и веднага отидоха да се запознаят с новодошлия и да го поканят да играе с тях.

- Хайде излез, ела да играем на криеница.
- Не, не искам.
- Тогава на гоненица?
- Не, оставете ме, не искам.

И горските духчета отидоха да играят сами. Но по едно време както се гонеха сред листата на дърветата, усетиха, че някой ги наблюдава.

- Може ли да играя и аз – попита плахо новото духче.
- Разбира се, ние си мислехме, че не ти се играе, защото когато те поканихме ти не дойде.
- Аз пък си мислех, че не знам как се играе на гоненица и затова ви отказах. А всъщност знам тази игра. Само че в нашата гора й викаме гоненка.
- Гоненка ли? – засмя се Звездичка. – Тогава сигурно и на криеницата й викате криенка? А ти всъщност откъде идваш? И как се казваш?

И новото духче им разказа, че се казва Гъбчо, защото на дървото, където живеел преди, растели много дървесни гъби и той обичал да тича нагоре-надолу по тях като по стъпълца. Но една нощ имало буря, светкавица ударила неговият дом и в гората избухнал пожар. Затова той избягал и сега си търсел ново дърво, в което да живее.

Духчетата поканиха Гъбчо да остане в тяхната гора и той с радост се съгласи.
Вечерта, когато славеите запяха и духчетата затанцъваха, Гъбчо стоеше настрани, защото не знаеше техните танци, но те го хванаха и се завъртяха весело в кръг и скоро той затанцува също толкова добре, колкото тях. А на следващия ден духчетата помолиха Гъбчо да ги научи на танците от неговата гора и всички много се забавляваха. Така Гъбчо намери нов дом, а горските духчета – нов приятел.





Игра на гоненица


Горските духчета играеха на гоненица, тичаха и се смееха, но изведнъж се случи нещо, което прекъсна веселието им. Мъхчо се опита да хване Зеленушка, а тя искаше да му избяга, той я дръпна малко по-силно и любимото й герданче се скъса, а мънистата се разпиляха по земята. Зеленушка се разплака.

- Не беше нарочно. Извинявай.
Но Зеленушка беше ядосана, блъсна Мъхчо и се развика.
- Ти си лошо духче, махай се, не искам повече да сме приятели.
- И аз не искам да съм ти приятел, щом се държиш така с мен – разсърди се и Мъхчо.

Двете духчета се прибраха нацупени и повече не излязоха да играят този ден. На следващата сутрин Звездичка отиде при Зеленушка, за да я покани да играят на криеница.
- Ако Мъхчо ще играе с нас, аз няма да дойда – отвърна намусено духчето.

Следобяд пък Гъбчо повика Мъхчо на разходка.
- Ако Зеленушка е с нас, няма да идвам.

На останалите горски духчета им стана тъжно, че приятелите им са скарани и не искат да играят заедно с тях и решиха да поговорят с тях и да се опитат да ги сдобрят.

- Мъхчо не искаше да скъса герданчето ти – обясниха те на Зеленушка. – Беше без да иска, освен това той ти се извини. Знаем, че това ти беше любимото герданче, но винаги можеш да си направиш ново, по-красиво, а никъде не можеш да намериш приятел като Мъхчо. Приятелството е много по-важно и не трябваше така да го блъскаш и обиждаш, но ако му се извиниш той със сигурност ще ти прости.
- Знам и на мен ми е тъжно, че се скарахме с Мъхчо, той е много добър приятел и винаги ми е помагал. Веднъж, когато по листенцата на дървото ми бяха полазили стотици листни въшки, той изпрати своите калинки при мен да ми помогнат.

След това духчетата отидоха и при Мъхчо.
- Зеленушка беше много разстроена, тъжна и ядосана, затова се държа така с теб. Но сме сигурни, че тя съжалява за думите си и не ги мисли наистина. Съжалява и че те удари и е готова да ти се извини. Ще видиш, че ще ти прости за скъсаното герданче щом и ти и простиш за лошите думи.
- Да, знам, че Зеленушка се държа зле с мен, защото беше разстроена, иначе винаги е толкова мила и добра. Веднъж, когато имаше буря и мен ме беше страх от гръмотевиците, тя ме държа цял час за ръка и ме успокояваше с нежните си клонки.

Двете духчета се съгласиха да се видят. Зеленушка откъсна три от теменужките, които растяха в корените й и направи букет за Мъхчо. А мъхчо събра няколко капчици смола, изсуши ги на слънце докато заблестят като злато и после ги съедини с няколко нежни влакънца от мъх, за да направи най-нежното и красиво герданче за Зеленушка.

- Извинявай, че скъсах герданчето ти, беше без да искам – каза Мъхчо.
- И аз се извинявам, че се държах така лошо, не трябваше да те удрям ида те обиждам.
- Прощавам ти, хайде отново да сме приятели.
- И аз ти прощавам. Това е за теб – и Зеленушка му подаде теменужките.
- Благодаря! Любимите ми цветя! А това е за теб – и Мъхчо х подаде герданчето.
- Блафодаря! Прекрасно е, много по-хубаво от предишното. А сега хайде да играем заедно!





Нетърпеливото мече


След като цяла сутрин бе играл навън с другите духчета, Мъхчо се прибираше за обяд. Точно до неговото дърво растеше една стара, разкривена круша и под нея стоеше едно мече и гледаше нагоре. Мъхчо бе видял мечето още сутринта, когато излизаше. Явно то не бе помръднало от мястото си през цялото време.

- Какво правиш там? – приближи се любопитното духче.
- Искам да ям круши. – отговори мечето.
- Хаха – засмя се Мъхчо. – Но сега е още началото на юни, а крушите зреят през септември, това е чак след три месеца.
- Но аз искам круши сега! – настоя мечето.
- Сега гората е пълна с други вкусни неща за ядене. Вчера бях на Слънчевата поляна и първите ягодки вече са узрели. Скоро ще са готови и дивите череши, децата не ги обичат, защото са дребнички и малко стипчиви, но на теб ще ти харесат. А през август ще се появят най-вкусните лакомства – малини, боровинки и къпини. Разбира се има и сливи, но с тях трябва да внимаваш, защото ако изядеш много може да те заболи коремчето.
- Не искам друго! Искам круши! – прекъсна го мечето.
- За крушите ще трябва да почакаш до септемри.
- Не искам да чакам! Искам круши! Сега! Веднага! – мечето се ядоса, започна да тропа с крачета, изправи се и заудря с предните си лапи по ствола на дървото.

От ударите три малки зелени круши се откъснаха и тупнаха на земята. Преди Мъхчо да успее да го спре, мечето налапа две от тях и лакомо ги глътна. Третата я изплю, защото усети колко горчиви и кисели са все още неузрелите плодове.

Вечерта мечето го заболя коремчето заради двете зелени круши, които бе изяло. То засрамено разказа на мама Меца какво е направило и обеща друг път да не прави така, а тя му свари чай от лайка с лъжичка горски мед.





Вълшебният еликсир


Във върбата край бистрото поточе живееше духчето Треперливко. Наричаха го така, защото когато се уплашеше, той започваше да трепери също като листенцата на върбата, когато ги духнеше вятърът. А Треперливко се плашеше често – от тъмните нощи, в които облаци скриваха луната, от жилото на пчеличките, от силните гръмотевици и воя на вълците. Често, когато другите духчета го викаха да играе с тях, Треперливко отвръщаше:

- А не, не, страх ме е, може да падна и да се ударя, по-добре да си стоя в дървото.

Но горските духчета обичаха Треперливко, защото когато не се страхуваше той беше едно много весело духче и знаеше чудесни игри. Затова те искаха да му помогнат и измислиха план.
Един ден голяма жълта пеперуда кацна на върбата на Треперливко. Тя носеше в пипалцата си цветче от камбанка, пълно с някаква течност. Пеперудата внимателно закрепи цветчето между клоните, така че да не го издуха вятърът.

- Какво е това? – попита Треперливко, но пеперудата само му помаха с крилца и отлетя.
- Това е вълшебен еликсир – обади се Мъхчо.
- И кое му е вълшебното?
- Ако се изплашиш от нещо, трябва да изпиеш само една капчица от него и страхът на мига изчезва. Попитахме най-стария горски дух, той ни каза рецептата и ние го направихме специално за теб. Хайде, ела ще играем на криеница.
- О, ами ако се изгубя? – Треперливко се сети за вълшебния еликсир, изпи една капчица от него и страхът му наистина изчезна.

От този ден Треперливко винаги играеше с останалите духчета и вече не го беше страх, че ще падне и ще се удари, вечер стоеше да гледа звездите без да го е страх от тъмното, дори пчелите, летящи сред клоните му вече не го плашеха.

Една сутрин Зеленушка извика Треперливко да играят на гоненица, той надникна в цветчето от камбанка, но то беше празно – вълшебният еликсир беше свършил.

- Не мога да дойда – отвърна Треперливко. – Няма да играя с вас докато не ми направите още от вълшебния еликсир.
- Това не е вълшебен еликсир – засмя се Зеленушка. – Цветчето от камбанка беше пълно само с вода от същото това поточе, което тече под върбата. Ти сам се справи със страховете си и успя да ги победиш. Но ако това те успокоява можем пак да извикаме пеперудката да напълни цветчето с вода.
- Не – отвърна Треперливко – мисля, че вече мога и без вълшебен еликсир. Хайде да играем!





Бодливко и катеричките


Горското духче Бодливко тъкмо заспиваше, изморен след дългия ден на игри, когато изведнъж наоколо се разнесе силен шум. Някой подскачаше по клоните на неговото дърво и викаше високо. Бодливко се измъкна намусен от топлото легло, покрито с мъх и шума и подаде глава навън. Сред клоните на елхата тичаха и се гонеха две катерички – братчето Рижавко и сестричката му Пъргавелка. В първия момент Бодливко помисли, че си играят, но после забеляза, че Пъргавелка държеше орехче, а Рижавко викаше след нея:

- Върни ми го, то си е мое! Дай ми го!
- Не, мое е! – отвръщаше първата катеричка.
- Хей, я спрете – извика ядосано Бодливко. – Пречите ми да спя с вашите караници. Какво толкова се е случило.
- Тя ми открадна орехчето – заяви ядосано Рижавко.
- Не, аз го взех първа, мое си е.
- Но аз го намерих и го видях първи, значи е мое.

Двете катерички се готвеха отново да хукнат да се гонят сред клоните на дървото, но Бодливко ги спря.

- Щом вие не можете да се разберете за орехчето, искате ли аз да ви помогна?
- Да! – съгласиха се веднага двете катеричета. – Ти си умен и мъдър.
- Добре. Вземете орехчето и го хвърлете на земята.

Пъргавелка пусна орехчето от най-високото клонче, то падна, удари се в един камък и се счупи. Бодливко извади ядката, раздели я на две и подаде едната половина на Пъргавелка, а другата – на Рижавко. Катеричките грабнаха бързо ядките и ги схрускаха доволни. Пъргавелка изведнъж подскочи:

- Хей, виж Рижавко, ей там има още едно орехче. Хайде да си го разделим и него!

Бодливко се усмихна, взе ореховата черупка, от която ставаше чудесна чашка, прибра се в дървото и си направи топлъл чай преди да си легне отново в мекото легълце.





Рожденият ден на Звездичка


Днес горското духче Звездичка имаше рожден ден. Но вместо да празнува, тя беше тъжна и се криеше в най-тъмното кътче на своето дърво.

- Защо си тъжна Звездичке? – питаха я непрестанно другите духчета. – Кажи ни и ние ще ти помогнем.
- Не можете да ми помогнете, отвърна намусено Звездичка. – Преди месец в гората беше излязло на разходка едно момиченце със своето семейство. Те спряха да си починат под сянката на моето дърво и тогава момиченцето благодари на майка си за прекрасната торта, която тя е направила специално за рождения й ден. Искам и аз торта, но съм само едно духче и не мога да си направя.

Другите духчета се замислиха. Те не знаеха как да помогнат на Звездичка, защото и те не можеха да правят торти. Тогава на помощ дойдоха горските животни. Семейството мишлета, който живееха в корените на Мъхчо, донесоха десетина житни зрънца и с две гладки камъчета ги смляха на брашно. Жабката взе едно голямо листо, скокна в бистрото поточе и загреба с листото вода. Косе Босе даде едно от своите яйчица. Пчелите напълниха една черупка от жълъд с мед. Баба Меца отиде до тайната полянка и се върна с цяла шепа ягодки, малинки и боровинки. Катеричката от хралупата на Бодливко подари едно от орехчетата, които трупаше за зимата. Заедно животните приготвиха чудна торта, а на върха й сложиха мъничка свещичка, която пчеличките бяха направили от восък.

Зайчетата взеха тортата и я занесоха пред дома на Звездичка. Едно семейство славейчета долетя и кацна на нейното дърво. Светулките се събраха и се разлетяха сред листенцата, подреждайки се в приказно красиви мигащи гирлянди. Кълвачът кацна на дървото и почука.

- Отивайте си – извика отвътре плачещата Звездичка. – Не искам да празнувам.
Тогава славейчетата запяха най-хубавата си песен. На Звездичка й стана любопитно, усмихна се и подаде главичка да види кой така хубаво чурулика. Тогава всички извикаха:
- Честит рожден ден, Звездичке!

А Звездичка ахна – тя никога не беше виждала толкова хубава торта за рожден ден. След това всички и духчета и животни, опитаха от тортата, която освен красива беше и много вкусна. После танцуваха дълго сред песните на славеите и мигащите светлинки на светулките, а накрая заспаха изморени под ясното звездно небе. Само Звездичка стоя и дълго гледа звездите, изпълнена с благодарност към своите приятели, които бяха направили за нея най-прекрасния рожден ден на света.





Непослушното зайче


В корените на дървото, където живееше горското духче Капчица, имаше чудна хралупа, застлана с меки пухчета. В нея се беше настанило семейство зайчета и Капчица беше много радостна, че има с кого да си играе, особено откакто се роди малкият Пухчо. Пухчо беше снежнобял на цвят, с пухкава топчеста опашка и любопитно носле. Мама зайка често повтаряше на Пухчо:

- Недей да ходиш сам на полянката, през която тече поточето, защото там дебне лисицата.

Пухчо обаче много обичаше тази полянка, защото там растеше най-вкусната тревица и можеше да се играят толкова забавни игри. Най-много му харесваше да пуска лодки от листенца в поточето, да разглежда пъстрите камъчета и да мие лапичките си в бистрата вода. Затова един ден, когато мама зайка тръгна да търси храна, Пухчо се измъкна от хралупата и тръгна към полянката. Капчица се опита да го предупреди да не ходи там, но той не я послуша и с весели подскоци побягна напред.

Край поточето Пухчо дълго игра на гоненица с водните кончета, после прави с лапичките си стъпки в мокрия пясък, любува се на отраженията на облаците във водата и накрая хапна малко зелена тревичка и уморен заспа. Кума Лиса дълго се бе спотайвала в сенките, наблюдавайки веселото зайче и сега с бавни стъпки се приближаваше към него. Изведнъж едно клонче под краката й изпука леко. Дългите уши на Пухчо щръкнаха нагоре, той отвори очички и побягна уплашено, а Кума Лиса се втурна към него.

- Помощ! Помощ! – викаше Пухчо докато тичаше. – Лисицата ме гони и ще ме хване.
С виковете си зайчето събуди духчето Зеленушка от следобедния й сън. Тя бързо се огледа наоколо и извика на зайчето.
- Тичай насам Пухчо. В моето дърво има малка дупка, Кума Лиса не може да те стигне там, скрий се бързо!

Пухчо чу гласа на Зеленушка, втурна се с последни сили към нея и се шмугна в една почти невидима дупка сред шумата.Кума Лиса дълго обикаля наоколо, души сред храстите, рови с лапички изсъхналите листа,но не успя да намери зайчето и се прибра в гората гладна.

Пухчо благодари на Зеленушка, че го е спасила от лисицата и тръгна обратно към своята хралупка, като обеща да внимава по пътя. Удома вече го чакаше разтревожена мама Зайка, която бе разбрала от Капчица къде е отишъл синът й. Пухчо дълго гушка майка си, разказа й всичко, извини се, че не е послушал съвета й и каза, че повече няма да ходи до поточето сам.





Горските духчета


Във Вълшебната гора живееха горски духчета. Техен дом бяха вековните дървета – онези с много дебели стволове, високи клони и стотици листенца, полюшващи се от вятъра. Никой не знаеше на колко години точно са горските духчета. Те се бяха появили много, много отдавна, още докато дърветата са били само мънички семенца, от които са се подали първите листенца.

Горските духчета бяха много стари и много мъдри, можеха да те научат на хиляди неща и да ти дадат добър съвет, но също като децата те много обичаха да играят, да се забавляват и да се смеят. Затова и децата понякога успяваха да ги видят в играта на слънчевите лъчи сред клонките или да ги чуят сред шепота на вятъра в листата. Горските духчета бяха невидими за възрастните хора и разговаряха само с животните.

Всяко духче живееше в свое дърво и си имаше име – Капчица – защото беше нежна и прозрачна като капка роса, Мъхчо – защото дървото, в което живееше беше цялото обрасло с мъхове, Звездичка – защото нощем се изкачваше до най-високото клонче на своето дърво и дълго гледаше звездите преди да заспи, Слънчевко – защото обичаше да се люлее на някое клонче и да играе със слънчевите лъчи, Бодливко – защото беше единственото духче, което беше избрало за свой дом една елха, а и защото характерът му беше такъв малко бодлив, и Зеленушка – защото очите й бяха зелени също като листата на нейното дърво.





Една разходка до… Долно Луково


Долно Луково е едно малко селце в сърцето на Родопите. Докато стигнеш до него минаваш покрай десетки други села и базбройни нивички с тютюн. Толкова е в нищото, че се чудиш как може на такива места изобщо да живеят хора. В сравнение със София, дори в сравнение с най-близкия по-голям град – Ивайловград, то сякаш е от друга реалност. Селото е основано преди години от преселници, които избягали от чумата, засегнала друго околно селище. След като пресекли малката река, те се заселили на новото място и основали селата Долно и Горно Луково. Някога наброяващо 1200 жители, днес в селото са останали само 66 души и лястовичките, накацали по жиците в тези последни топли дни преди да поемат на юг, са повече от хората.

Долно Луково

Само след няколко години селото ще последва съдбата на съседното Горно Луково, в чиито празни къщи вече пристъпва само вятъра. А когато това се случи, ще бъде изгубено завинаги и най-ценното съкровище на селото – църквата Св. Св. Константин и Елена.

Св. св. Константин и Елена

Църквата е строена през 1806та година, още по турско време. Местните хора нямали разрешение за строеж на църква и казали, че строят обор. Цялото село се включило в строежа, вдигнали я за три дена, сложили покрив, а според тогавашните закони покрита сграда не можело да бъде разрушена. В стената на църквата с червени керемиди е вграден кръст и годината на строителството, а с бели капъни – ангел или гълъб.

lukovo2

Според местното поверие ако най-младият посетител на църквата отключи вратата на църквата и влезе първи в него с това се отключва пътя му в живота. Стенописите в църквата са правени от местни хора само с естествени бои направо върху мазилката, но макар да се нуждаят от реставрация цветовете им са все така ярки.

стенописи

Дърворезбата, днес силно проядена от дървеници също не е правена от майстори, а от местни хора и макар и по-семпла пак е много красива. В църквата има и отделно помещение, което навремето е било за жени, но то не е изографисано и в него днес са прибрани няколко стари надгробни камъка. Според местно поверие ако застанеш в центъра на църквата, пожелаеш си нещо, докоснеш закачения на тавана кристален полюлей, донесен от Света гора, и после запалиш по една свещ пред иконите на Богородица и Исус, желанието ти ще се сбъдне.

lukovo3

Подобни места са редки и тайни, малки съкровища, разхвърляни из страната, полузабравени, полузигубени. Но си заслужава да бъдат открити, да бъдат съхранени, за да бъдат видяни и отдруги, а не след време за тях да останат само един разказ и няколко снимки…

Ключът от църквата се държи от кмета на селото, а телефонният му номер може да вземете от екскурзовода на Вила Армира в Ивайловград.





  • Страница 1 от 83
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • ...
  • 83
  • >