Сутрин слънцето бавно и внимателно се измъква иззад хоризонта и докосва върха на планината. Събудена от топлия му гъдел, снежната й покривка заблестява в розово. Слънцето бавно се спуска по склона, тихо на пръсти навлиза в спящия град. Превзема плавно тротоарите и бързо пробягва през кръстовищата. Състезава се с потоците забързани автомобили. Изкачва се като [...]

Едно от нещата, които най-много липсват в София, и от които човек има най-голяма нужда, е простор. Още от малка съм свикнала, когато погледна през прозореца, погледът ми да се отправя надалеч и да се спира чак, когато стигне планините на хоризонта. Сега отново имам своето малко късче от небето. Е, не гледам към Витоша, [...]

Но най-много от всичко, слънцето обича да се оглежда в очите на хората. То е още дете и не разбира защо хората носят черни слънчеви очила, за да се пазят от него. Иска да вижда очите им и да ги кара да блестят в кафяво, зелено и синьо. А понякога един по-игрив слънчев лъч успява да проникне през очите на човек и да докосне душата му и тогава той се усмихва.

Може ли денят ти да не започне с усмивка, когато първото нещо, което видиш щом излезеш от вас рано сутринта, е това: Дано денят ти е бил усмихнат като моя :) А ако не е бил, какво чакаш още – бързо една голяяяма усмивка :)