Преди време бях писала за една идея: Тефтерче с радости. Ето какво бих написала аз в него през изминалите седмици, ако имах такова:

Явно и с оптимизма не е хубаво да се прекалява…

Казват, че прителите идват в живота ни, когато имаме нужда от тях и след това си отиват.

Като цяло хората са добри. Идваме от някъде и отиваме някъде. И трябва да направим от времето си тук едно вълнуващо приключение.

„Хората непрекъснато обвиняват обстоятелствата за това, което им се случва. Аз не вярвам в обстоятелствата. Хората, които успяват в този свят са тези, които стават и тръгват да търсят подходящите обстоятелства, а ако не ги намерят – ги създават сами.”

По принцип не говоря много. Но пък умея да слушам и да задавам правилните въпроси, а отговорите оставям на хората да си ги намерят сами. (Така са ми казвали, пък колко е вярно…) Когато заговоря обаче за нещата, които пиша, за оптимизма, за това как трябва да търсим красивото и доброто около нас, нещата се [...]

Всеки ден виждам оптимизъм на най-невероятни места. На места, където той не би трябвало да може да съществува. Вярвам, че оптимизмът е личен избор. Оптимист съм, защотот днес е най-прекрасният ден от живота ми. А утре по някакъв начин ще бъде дори по-хубаво от днес.

И винаги поглеждайки към планината и трите върха той виждал единствено върхът, към който никога не тръгнал.

Преди време по един конкретен повод се бях замислила за вещите и за това как се привързваме към тях. Свикваме с вещите и не ги забелязваме. Не осъзнаваме колко по-лесен правят живота ни и колко много всъщност зависим от тях. Разбираме го едва когато крушката изгори, сешоара гръмне, когато сме с мокра коса и закъсняваме [...]

Аз съм оптимист за света и за всичко в него. Оптимист съм, защото знам, че имам времето и способността да постигна всичко, което пожелая. Оптимист съм, когато сутрин се събуждам, знаейки, че до мен има хора, които обичам и които ме обичат.