В началото на новата година май ми се налага преразглеждане на приоритетите. Мисля, че имам нужда да отделям повече време на важните неща и най-вече хора.

Може би е време отново да повярваме, че съществуват и добри хора и не всеки, който се държи мило с нас иска непременно да ни забие нож в гърба или най-малкото да ни излъже. Просто трябва да дадем шанс на хората, да ни докажат, че са истински и добри. Е, понякога можем да се окажем и излъгани, може и малко да ни заболи, но това е нищо в сравнение с прекрасните хора, които ще допуснем до нас като им се доверим.

Трябва да се живее сега или никога. Кое избирате?

Ако я нямаше думата „заедност”, трябваше да я измислим.

Животът е един и той е хубав, колкото и отвратителен да ни се струва понякога. И си заслужава да се изживее. – Татяна Лолова

Най-страшни от всички са ограниченията, които сами налагаме на себе си. Без това да е необходимо. Определяме граници на собствените си способности. Решаваме какво можем и какво не можем да правим без дори да сме опитали.

Всеки ден вземаме стотици, вероятно дори хиляди решения. Понякога го правим автоматично, без дори да се замислим. Друг път колкото и да го мислим не можем да преценим кое ще е най-правилното решение.

По-лесно е да се опиташ да полетиш, да паднеш, да се изправиш и да полетиш отново, отколкото да се научиш да летиш, когато никога не си го правил и всички ти повтарят, че да се лети е невъзможно.

Мислех си, че поглеждам към небето достатъчно често, поне в сравнение с повечето хора, но след като прочетох „Крадецът на книги” вече не съм сигурна, че е така. Там небето неизменно присъства във всяка сцена в милиарди неповторими нюанси и никога не е просто „синьо”, а облаците никога не са просто „бели”.

Само така спираш да живееш в миналото и в едно въображаемо бъдеще и започваш да живееш сега.