Както и миналата година около Коледа и тази реших да изпратя на няколко читатели на блога коледни картички :) Картичките са рисувани с благотворителна цел от деца от дома в с. Доганово и всички средства отиват за тях. Имам на разположение пет, но ако има повече желаещи, ще помисля и за още. Процедурата ви е [...]

Не знам дали са щастливи, но отдалеч изглежда така, въпреки че нямат почти нищо. Изглежда, че се обичат. А децата растат в своя мъничък двор, където са свободни да тичат на воля. Може би не им е нужно повече, за да са щастливи.

Дано децата имат и в бъдеще безгрижни игри!

Проучванията показват, че децата са много по-големи оптимисти от възрастните. И макар и те също да изпадат понякога в депресия, основната разлика е, че те никога не губят надежда. С времето обаче това се променя и децата формират своя оптимистичен или песимистичен обяснителен подход въз основа на три фактора.

Не ти се налагаше да играеш с някой, когото не харесваш. Но когато харесаше някой, беше готов да разделиш с него всичките си играчки, защото така играта ставаше много по-хубава. Всъщност когато харесаше някой, изобщо не се страхуваше да му го кажеш (е може би съвсем мъничко). А една невинна целувка по бузката значеше много.

Наскоро в един от блоговете, които чета, попаднах на информация за ателие по фотография за деца от маргинализирани общности, което авторката на блога организира. Идеята е наистина хубава и може да промени живота на тези деца или най-малкото да им даде шанс. Повече можеш да прочетеш тук: Ателие Трето Око и евентуално да помогнеш с нещо, дори и малко :)

Учени от Penn Optimism Program (POP) от Университета в Пенсилвания са уверени, че оптимизмът може да бъде научен и дори са започнали да го преподават на деца в рисково положение. Според тях е важно още от ранна възраст, докато все още са способни да учат, децата да бъдат научени да мислят позитивно.

Може ли денят ти да не започне с усмивка, когато първото нещо, което видиш щом излезеш от вас рано сутринта, е това: Дано денят ти е бил усмихнат като моя :) А ако не е бил, какво чакаш още – бързо една голяяяма усмивка :)

Иска ми се да сме повече като децата. Защото падайки и ставайки отново те се научават… да ходят, да карат колело… А ние, дали пък не сме запазили някъде в себе си частица от онази смелост, която имахме като деца, малка частица, но достатъчна, за да се изправим отново?

Малката Полиана успява да промени това, благодарение на една игра, която е научила от баща си и която се състои в това да намираш нещо хубаво, нещо, за което да си доволен, във всяка една ситуация. Колкото по-трудна е ситуацията и колкото по-невъзможно изглежда да се намери нещо положително, толкова по-интересна е играта.