Проучванията показват, че децата са много по-големи оптимисти от възрастните. И макар и те също да изпадат понякога в депресия, основната разлика е, че те никога не губят надежда. С времето обаче това се променя и децата формират своя оптимистичен или песимистичен обяснителен подход въз основа на три фактора:

1. Обяснителния подход на майката. Установено е, че начинът, по който майката обяснява събитията съвпада в голяма степен с обяснителния подход на синовете или дъщерите й. Обяснителният подход на бащата не оказва никакво влияние. Това може би се дължи на факта, че детето прекарва най-много време с майка си и възприема нейният начин на мислене.

2. Критиките, отправени към детето. Ако когато детето допусне грешка, то чува всеобхватни и трайни обвинения като „не те бива”, то се научава да мисли по същия начин и за бъдещите си грешки и придобива песимистичен обяснителен подход. Ако напротив му кажете „този път не си се постарал достатъчно”, т.е. временна и специфична причина, то би развило оптимистичен обяснителен подход.

3. Кризи в детството. Ако кризите са временни и след тях нещата се подобрят, то детето ще се научи, че проблемите са временни и разрешими и ще стане по-оптимистично настроено. Ако обаче детето така и не се възстанови след кризата, много вероятно е то да стане песимист.

Източник: Проучванията и използваната методика за анализ са много подробно описани в книгата „Как да бъдем оптимисти“ на Мартин Селигман. Тук съм преразказала само най-основните и интересни моменти.

бутон за социални мрежи