Едно момиченце в парка караше колело. Падна. Изправи се веднага и в следващия момент отново беше качено на колелото, докато майка му го наблюдаваше уплашено. „Нищо ми няма, мамо. Добре съм. Одрасках се малко тука, ама малко.”

Децата често падат… и стават, и продължават напред. Странно, но ние сякаш сме изгубили тази способност и май сме по-слаби и страхливи от децата. Толкова ни е страх да не паднем, да не допуснем някоя грешка. А когато се случи, толкова дълго мислим за това, анализираме причините, обвиняваме себе си или търсим вината в другите, съсредоточаваме се върху болката от падането. И ни е страх да се изправим и да продължим напред, защото можем пак да паднем.

Иска ми се да сме повече като децата. Защото падайки и ставайки отново те се научават… да ходят, да карат колело… А ние, дали пък не сме запазили някъде в себе си частица от онази смелост, която имахме като деца, малка частица, но достатъчна, за да се изправим отново?

сподели бутон