След книга, като „Възвишение”, човек има нужда да се потопи в нещо много различно и по възможност в нехудожествена литература, защото в противен случай рискува попадайки на някой иначе хубав роман или сборник с разкази, той просто да му бледнее. За целта си бях харесала „Изкуството, сталкерът на ума” и изборът се оказа перфектен. Макар и на места малко трудна за четене, книгата е удивителна и разкрива една малка частица от магията на живота. Да, животът е магия и способността ни да виждаме, чуваме, усещаме вкусове и миризми, да създаваме и извикваме спомени, да говорим и мислим, е истинско чудо, много по-сложно и необикновено, отколкото някога сте предполагали. Чудо, което науката едва през последните години се опитва и все още не успява да обясни напълно, а някои хора на изкуството отдавна са предусетили. Ето само малка част от удивителните факти, описани в книгата:

Освен рецептори за сладко, солено, кисело и горчиво, по повърхността на езика ни има и рецептори за… „вкусно”.

Ако ви поднесат две чаши вино и ви кажат, че едното е от най-известната изба във Франция, а другото – от някоя неизвестна селска кръчма, за вас първото наистина ще е по-вкусно, дори и двете чаши да са налети от една и съща бутилка. Защото вкусът, който усещаме, е субективен и се определя не само от вкусовите рецептори, но и от обстановката, в която се храним, от външния вид на ястието, от аромата му, от предварителните ни нагласи и очаквания, както и от миналия ни опит.

Когато незрящи хора четат с пръстите си брайлова азбука, те използват онзи център от мозъка, който отговаря за зрението. А когато глухи хора „слушат” посредством жестомимичен превод се активизира мозъчния център, отговарящ за слуха. 

Фактът, че слушайки музика чуваме приятни плавни мелодии, а не накъсаните звукови вълни на отделните ноти, се дължи на това, че мозъкът ни просто не може да обработва толкова много информация едновременно и слива вълните в едно.

В мелодиите мозъкът ни тъси някаква последователност и се стреми да предвиди това, което ще последва. Затова и когато слушаме някоя песен много пъти, тя ни омръзва – просто умът ни вече я е научил, знае кой ще е следващият звук, липсва му предизвикателство и той започва да игнорира мелодията, съсредоточавайки се върху по-важни звуци.

Реалността не е такава, каквато я виждаме. Чрез очите си възприемаме фотоните, отразени от различни повърхности, но цялостната картина се сглобява в мозъка ни. Има хора с перфектно зрение, но с мозъчни увреждания, които виждат само цветни петна без да могат да разпознаят в тях някаква определена форма (или примерно не могат да разпознават само определени форми, като триъгълници или човешки лица).

Граматиката е заложена в човешката природа по рождение. Деца, които никога не са ходили на училище и са чували родителите си да използват само прости думи (без да ги подреждат в изречения) започват да създават сами своя граматика – да спрягат глаголи в различно число и време, да съгласуват прилагателните със съществителните.

Това наистина са само много малка част от описаните в книгата чудеса, на които е способен нашия мозък. А изводът от нея в общи линии е, че все още има толкова много неща, които не знаем и може би никога няма да разберем, но понякога изкуството успява да обясни това, което науката не може.

бутони към социални мрежи