Оптимистично

Бях написала нещо друго за днес, но докато се прибирах на едно пазарче видях ето това от снимката. Мдааа, бели череши. Не бях яла (дори виждала) такива от години. Всъщност още от дете. Спомням си само някаква къща и пред нея черешата и беряхме и ядяхме направо от дървото. Явно трябва голямо впечатление да са ми направили, защото нищо друго не помня – нито как е изглеждала къщата, нито дори на един ли, на два етажа ли е била, нито пък какво друго е имало в двора. Само тази череша помня.

И изобщо странно е какви неща помним от детството си. Все някакви несвързани случки и такива едни незначителни, че се чудиш как пък тъкмо тях си запомнил, а за какви други по-важни неща нямаш грам спомен. И всичко е така неясно и размито, не като картина или образ (както все ги дават по сериалите), а по-скоро като някакво усещане, чувство, което е останало в теб. И хем си сигурен, че се е случило, хем се питаш дали случайно не си го сънувал или пък да си си го измислил.

Чудно е как нещо толкова незначително може да събуди толкова много спомени. Понякога е достатъчен дори само определен аромат или няколко ноти от песен, за да ни припомнят хиляди неща. Например аромата на лайка винаги ще ми напомня за една, както ми се струваше тогава безкрайно голяма поляна на края на селото. Аромата на окосено сено ми припомня една точно определена ваканция, мостче над една река и плачещите върби край нея. Миризмата на лято и на поле ме връща към единственото лято прекарано на село и към един конкретен момент от него. А моментът дори не е толкова специален, помня много други неща от това лято, но тези няколко мига винаги си остават на първо място в него. С някои песни пък винаги ще си спомням за студентските години и за една точно определена вечер сред десетките като нея. Или ще се сещам за точно определени хора, защото тогава всеки от нас си имаше песен, дори и аз :)

Преди време се чудех дали цветята, които се опитвам да отглеждам тази година ще оцелеят покрай проливните дъждове и бури и факта, че съм на последен етаж и липсва навес над терасата. Е, оцеляха с малки поражения, които бяха бързо поправени :) А аз пък направих мускули на ръцете от разнасяне на съндъчетата вътре-вънка по няколко пъти на ден ;)

За да видиш клипчето на цял екран от „menu“ избери „full screen“.

21.06.10 В Бургас започна международен детско-юношески фестивал на изкуствата „Радост на брега“. (пълна статия)
21.06.10 Кристиян Душев спечели два златни медала от Международната регата по кану-каяк в Бохум, Германия. (пълна статия)
21.06.10 Георги Георгиев спечели финалния кръг на Олимпиадата по орнитология за областите Хасково, Кърджали и Ямбол. (пълна статия)
21.06.10 Постановката „Графити“ на Театрално студио „Литис“ спечели награда за спектакъл, разкриващ най-ярко проблемите на младите хора, на ученически театрален фестивал в Русе. (пълна статия)

22.06.10 Деца от клуб „Летни приключения“ ще се запознаят с технологията на ръчното духано стъкло в посещение на завода за цветно стъкло в Белослав. (пълна статия)
22.06.10 Състави от 7 държави участват в международния конкурс „Изкуство и приятели“, който започна във Варна. (пълна статия)
22.06.10 Международният младежки фестивал-конкурс „Фолклор без граници“ беше открит в Добрич. (пълна статия)
22.06.10 Бяха наградени победителите в Регионалния конкурс „Лечебните растения на Балкана- европейско богатство“. (пълна статия)
22.06.10 Стелияна Василева от Търговище спечели първо място на Международния детски фестивал „Слънце – Радост – Красота“ в Несебър. (пълна статия)
22.06.10 Състави от България, Румъния, Турция и Украйна участват в детския фестивал на изкуствата „Раховче“, който започна в Горна Оряховица. (пълна статия)
[Прочети още...]

Можеш да прочетеш 1-ва част тук: „Оптимистичен живот“.

Колкото повече раздава един „милионер” на доброто настроение, толкова повече се увеличава богатството му и всеки, който общува с него, забогатява.

Всички посрещаме с радост хората, за които казваме, че имат слънчева душа.

Едно момиченце ми каза, че е щастливо, защото всички го обичат и не можеше да си представи как някой може да не е щастлив.

Не се страхувайте да изразите чувствата си към своите приятели, да им кажете, че ги обичате или им се възхищавате. Ако обичаш някого, защо да не му го кажеш?

Вероятността да постигнете големи неща е по-голяма ако овладеете изкуството да ги очаквате ЗА себе си, но и ОТ себе си.

Ние не сме изпратени на този свят да правим неща, в които не можем да поставим сърцата си.

Препятствията ще ви изглеждат големи или малки в зависимост от това дали сте голям или малък.

Докато си жив в живота ти има място за младост.

Когато си изморен, това е тялото, а не духът ти.

Източник: „Оптимистичен живот“ – д-р Орисън Марден. Изобщо не препоръчвам книгата, но все пак навсякъде може да се намерят някои ценни думи.

Първо – за една игра – „Усмихни се на непознат“, организирана от „Усмивка – щастието като път“. Идеята е колкото лесна, толкова и трудна – да се усмихнеш на непознат и да разкажеш какво се е случило. И най-хубавото е, че при всички положения печелиш награда – най-малкото непознатия сигурно също ще ти се усмихне. Освен това никъде не е казано, че трябва да е само един непознат – може пък да ти хареса и да почнеш редовно да се усмихваш на непознати. А може пък играта да стане толкова популярна, че двама непознати, решили да я играят, да се усмихнат един на друг без дори да подозират, че другия също участва в играта. Всъщност това е едно от нещата, които ми допадна – че никъде не се говори за конкурс, а именно за игра. А играта е винаги нещо весело и забавно, връща ни към детството, когато бяхме деца и правехме точно това – раздавахме усмивките си на всички – познати и непознати.

Няма как да премина плавно във втората част на постинга – затова карам направо. Една приятелка днес ме накара да се замисля колко бързо стават промените в живота ни всъщност. Може да минават часове, дни, дори месеци, които ни се струват скучни и еднообразни и сякаш нищо не се случва, но като вземе да се случи нещо, става ей така – за минута, за секунди даже. И наистина необходима е по-малко от минута, за да се запознаеш с някой. Някой, който после може да се превърне в най-добрият ти приятел или любовта на живота ти. По-малко от минута е нужна, за да се усмихнеш, да целунеш някого, да нараниш, да кажеш думи, за които ще съжаляваш, да изгубиш някого завинаги или да го срещнеш. Дори и най-важните решения в живота си можем да обмисляме с дни, но самото решение дори можем да кажем точно в коя минута сме го взели. И тогава представяш ли си колко дълъг период е всъщност две седмици?! Ще кажеш – какво са две седмици, всичко ще си е все същото като днес. Само, че две седмици всъщност са толкова много време, за което могат да се променят толкова много неща!

Разбра, че е различен още към края на април. Тогава всички негои братя се разтвориха и се превърнаха в крехки зелени листенца. В началото съвсем мънички, с всеки изминал ден те растяха, докато не достигнаха размерите на детска длан. А той си остана само пъпка. началото това го уплаши, питаше се какво не е наред. Но после се огледа наоколо, видя и други като него и това малко го поуспокои. Усещаше жизнените сокове на дървото, които се вливаха в него и го караха да расте. Може би просто беше позакъснял малко и скоро и той щеше да се превърне в красив зелен лист, също като тези, отрупали клона, на който живееше.

Събуди го един слънчев лъч в средата на юни. Отвътре надникна една малка жълта звездичка с пет листенца и се усмихна. Вятърът погали десетките оранжеви точици в центъра й и от смеха им се посипаха златни прашинки. „Значи това било – помисли си той – родил съм се цвят, а не листенце.” И затрептя от удоволствие. После се сети, че има важна работа. Не беше лесно да се справиш с бензиновите пари в града и да ги победиш. Но трябваше да успее, защото знаеше, че ароматът му има силата да докосва хората и да връща усмивките им. Поне на тези, които още го търсеха и умееха да го улавят.

Освен тази важна работа, естествено, имаше време и за игра. Веднъж една пчеличка така се заигра с цветовете му, пърхащите й крилца така го гъделичкаха, че цял час не можа да спре да се смее. Една нощ пък голяма ледена капка прекъсна съня му. После още една и още една. Досега не знаеше какво е дъжд и малко се стресна. Но след половин час капките спряха да го удрят и той отново заспа. На сутринта една от тези капки бе останала да се люлее на крайчеца на едно листенце. Миг преди вятърът да я отнесе, той се огледа в нея и за първи път видя красотата си.

На следващия ден една нежна ръка го докосна и го откъсна от клончето, на което висеше. Заболя го мъничко, но вниманието му беше привлечено от хилядите нови и интересни неща, които го заобикаляха и които не можеше да види, докато стоеше високо на дървото. Няколко часа по-късо го оставиха някъде и той отново усети слънчевите лъчи върху себе си. Без соковете на дървото бързо губеше сила. Цветчето изсъхна, но запази красотата си; само вместо бледо жълто, придоби цвета на старо злато. Остана аромата, а това за него бе най-важното.

После го прибраха някъде на тъмно, заедно с други като него. Поне си правеха компания и не им беше скучно. Разказваха си един на друг от къде са дошли и си спомняха за слънчевите лъчи. От време на време вратичката на шкафа се отваряше и за миг вътре ставаше светло, но после отново настъпваше тъмнина.

Един ден, когато вратичката се отвори, една ръка се пресегна към него. Хвана го заедно с още две-три съседни цветчета и ги постави на ново място. Стените му бяха бели и гладки без нито една драскотина. След секунди усети по тялото му да се разлива топлина. Водните капки, които го докоснаха, не бяха ледени, като дъжда, а парещи, като слънчевите лъчи. Спомни си за лятото и как беше раздавал аромата си на всички. И че в него още беше останал аромат, който да даде.

Мъжът подаде чашата чай на жена си и я целуна по челото: „Най-доброто лекарство – каза той – ще видиш, че утре ще си съвсем здрава.” Тя вдъхна от аромата на чая и двамата се усмихнаха.

От дъното на чашата я гледаше малък златен цвят. Той винаги беше знаел, че може да връща усмивките на хората и да лекува не само телата, но и душите им.

14.06.10 Отбелязва се Световния ден на доброволния и безвъзмезден кръводарител. (пълна статия)
14.06.10 Математическо състезание „В търсене на съкровището“ се проведе в Димитровград. (пълна статия)
14.06.10 Седмица на астрономическите наблюдения организира астрономическата обсерватория и планетариум „Джордано Бруно”, Димитровград. (пълна статия)

15.06.10 Деца получиха дипломи за преминат курс на обучение в Детската полицейска академия, в който се запознават с работата на полицаите и правилата за лична безопасност. (пълна статия)
15.06.10 На язовир „Белизмата“ край Банско се проведе състезание „Детето – риболовец без дрога“. (пълна статия)
15.06.10 Отличие за спектакли с най-малки участници, индивидуална награда за Петър Ванев и втора награда за танцово изпълнение в раздел „Фолклор“ спечелиха деца от ЦДГ „Братя Грим“ в Шумен от международен театрален фестивал „Приказка за теб“. (пълна статия)
[Прочети още...]

Има хора, които действат на околните като повей на бриз. Те ни карат да се чувстваме други хора. Тяхното присъствие може да ни вдъхнови дотолкова, че да кажем или направим такива неща, които не бихме казали или направили при други обстоятелства. Важно е да имаме до себе си някой, който да ни накара да направим най-доброто, на което сме способни.

Можете да пропилеете безценни години от живота си поради съмнения и колебания дали наистина притежавате талант. Това е все едно синапеното семе да се откаже да покълне, защото няма да може да даде живот на борово дърво или лозата да не пуска филизи, защото никога няма да се превърне в дъб.

Има подаръци по-ценни от всичко, което може да се купи с пари, подаръци, които всеки може да си позволи. Когато подарявате каквото и да е, то трябва да носи частица от вашето сърце, защото светът жадува преди всичко за обич.

Няма значение какво мислят другите или какво казва светът. Твоята безпристрастна оценка ще ти каже дали постигнатото е успех или провал. Няма значение дали нашата работа се вижда и оценява от други хора, защото у всеки от нас има нещо, което оценява свършеното и казва „добре” или „лошо”. Човек трябва да научи, че има нещо по-голямо от аплодисментите – нещо, което ни е по-близко и по-скъпо, защото е вътре в нас.

Не може да пропадне човек, който се изправя след всяко падане, който след всеки удар възстановява формата си, който упорства, когато всички останали вече са се предали, който си пробива път, когато всички останали вече се връщат назад.

Източник: „Оптимистичен живот“ – д-р Орисън Марден. Изобщо не препоръчвам книгата, но все пак навсякъде може да се намерят някои ценни думи.

Врати. Затваряме ги и ги заключваме. Мислим си, че така пазим нещо ценно, но всъщност се опитваме да защитаваме едни ненужни вещи с една лесно преодолима преграда. Най-ценното не може да бъде поставено в стая, заключено зад врата или откраднато, ако някой разбие вратата.

Врати. Крием зад тях това, което другите не трябва да видят. Това, което не трябва да знаят за нас и което изпитваме огромна нужда да им кажем. Вратите ни изолират от околния свят. Зад тях се чувстваме сигурни и защитени от другите, но именно зад тях ставаме най-самотни и уязвими.

Забранени врати, като в приказките. Само че за разлика от приказките, където забранените врати привличат неудържимо и героят неизменно ги отваря, ние често приемаме забраните наложени от друг. Вярваме, че зад затворената врата се крие чудовище, само защото някой не е казал, че е така. И никога не я отваряме, за да открием съкровищата зад нея.

Има врати, които ни е страх дори да приближим, какво остава пък да ги отворим. Страх ни е какво ще открием зад тях – дракон или принцеса; или просто стаята ще се окаже празна. Страх ни е, че зад вратата може да няма нищо или че ако влезем в стаята, няма да можем никога да излезем от нея. Колебаем се и чакаме да съберем смелост да протегнем ръка към бравата. Но понякога от дългото чакане златните съкровища вътре губят блясъка си, а принцесите се превръщат във вещици.

Има врати, които се оказват заключени. Можем да се ядосваме и да опитаме да разбием вратата, но дори и да успеем, това, което намерим вътре няма да ни хареса. Заради хилядите дървени трески, забили се в него при опитите ни да влезем насила. Затова е по-добре просто да потърсим ключ за затворената врата. Ключ не се купува. Може само да се спечели – с време, с усилия, с работа, с желание и постоянство. Винаги получаваме ключа за дадена стая, едва когато сме готови да влезем в нея.

Има врати, които не можем и не искаме да затворим. Оставяме ги открехнати с надежда някой друг да влезе през тях. И понякога той наистина влиза. Друг път обаче затръшва оставената от нас врата и ние забравяме, че ключът за нея всъщност още е в нас. Забравяме, че можем да си отворим и да излезем; стоим вътре и се налага някой да влезе през прозореца и да ни измъкне.

„Един ден ще стигнеш до врата, на която пише „Не можеш да преминеш“. Постави ръката си на бравата и отвори вратата. Тъй като думите са написани на вратата, а не на стената, в момента, в който вратата се отвори, те ще се поддадат заедно с нея. И когато вратата е напълно отворена, ти вече няма да можеш да виждаш думите и ще продължиш напред.“ (опитах се да си спомня от къде е това, но не можах да го намеря и го преразказвам по спомени)

Понеже обещах да си върна предишния оптимизъм и да започна пак да виждам хубавото около себе си, гледам от време на време да проверявам дали си спазвам обещанието ей така сама за себе си да си знам. Но като трябва да даваш отчет и пред другите имаш още допълнителна мотивация. Та затова е този постинг – случайно избрани моменти от последните дни без времева последователност и класиране по места.

Все още не беше минал периода с неизменните следобедни дъждове; стъклото на тролея беше изпотено и едно момче замислено рисуваше по него сърчица.

Ярко синьото безоблачно небе и белият покрив на отсрещната кооперация, контрастираш на неговия фон – първото нещо, което виждам, когато отворя очи сутрин.

Свежите слънчеви утрини преди да е станало прекалено топло и широко отворените прозорци.

Цветята по терасите на блока отсреща – почти няма балкон без цветя, прекрасни са. Моите не знам дали ще оцелеят, но не губя надежда, а и ми е за първи път – досега съм гледала само разни палми в стаята си.

Череши. Огромна чиния. На слънце. На терасата. Сред въпросните цветя, които се опитвам да отгледам.

Едно букетче от полски цветя, набрани от полянката срещу офиса, поставени в пластмасова чашка за кафе върху една лилава салфетка, изрязана като снежинка, сложена върху машината за вода на нашия етаж в офиса. Съжалявам само, че нямах с какво да го снимам.

Вече трета вечер след като съм била втора смяна на работа, пътувам към нас в един и същи автобус с едно момче и едно момиче – винаги сядат само двамата на най-задната седалка, прегърнати и хванати за ръце – любофффффф.

Звездното небе нощем – най-накрая облаците изчезнаха и сега можем да виждаме звездите, ако по-често се сещаме да поглеждаме нагоре.