Тя се усмихна, но не отговори. Не беше необходимо – очите й казваха всичко. Очите й винаги щяха да бъдат усмихнати и малко тъжни, защото знаеше, че животът е приказка.

Тази идея й харесваше – животът като приказка – защото обясняваше много неща. Обясняваше защо в живота има зло – в приказките винаги има отрицателни герои, иначе не биха били приказки. Така и в живота има лоши хора, които все гледат как да те измамят, да те излъжат, да те ограбят. И също като в приказките – успяват. Поне в началото. И на добрите герои винаги им се случват лоши неща и страдат – спящата красавица, която се убола на вретеното, най-малкият брат, когото всички обиждат и после изоставят на дъното на стар кладенец, Снежанка – оставена сама в гората, Пепеляшка, принудена да върши най-черната работа.

Познато нали? – тъжна усмивка, която не очаква отговор.

Всеки понякога се е чувствал изоставен на дъното от най-добрите си приятели, също като най-малкия брат. Или е бил от онези хора, които също като Пепеляшка работят постоянно, за да са добре другите, и никога не получават отплата или благодарност за това. Или е бил изгубен и дълго се е скитал в тъмната гора като Снежанка.

Обаче… – възрази той – приказките винаги имат щастлив край, а в живота… май нещо не се получава.

Леко насмешлива усмивка – Ха, получава се разбира се – отвърна тя.

Стига добрите герои да са наистина добри, дори не е толкова нужно да са герои, може просто да са хора. Достатъчно е да помнят какво правят добрите герои в приказките, когато им се случват лоши неща. Най-малкият брат не започва да плаче като го оставят сам на дъното на кладенеца – той тръгва да търси изход нагоре и не се отказва докато не го намира. Снежанка не тръгва да плаче под някое дърво в гората – върви напред и не спира, докато не попада на къщичката на джуджетата, а после започва да се грижи за тях. Пепеляшка, докато работи и спи в пепелта на огнището не спира да мечтае и да вярва, че един ден мечтите й ще се сбъднат.

Дааа, животът е приказка – усмихна се тя.

Жалко, че като пораснем забравяме приказките, които сме чели, като малки. Иначе щяхме да знаем, че те винаги имат щастлив край и нямаше да се отказваме пред трудностите, които са просто част от приказката.

Вгледа се в очите на човека до нея и се усмихна леко. Не беше нужно да й отговаря, очите му казваха всичко – той не беше забравил приказките, които бе слушал като дете.

сподели бутон