Две кратки истории от миналата седмица, а изводите оставям за теб…

Почти цяла седмица не съм била в България, петък до 19:30 на работа, събота по навик се събуждам в 8, а за изминалите 4 дена ми се събират по 3-4 часа сън. Багажът ми все още е разхвърлян из цялата стая, гардероба се нуждае от пренареждане и изваждане на зимните дрехи, а апартамента – от основно почистване. Минава 12, а аз още не съм стигнала до никъде. По средата на обяда получавам телефонно обаждане с краткото съдържание „можеш ли да дойдеш, имам нужда от малко помощ, а нямам време да обяснявам по телефона”. Десет минути по-късно пътувам към една от най-добрите си приятелки, с която съм живяла три години. Без въпроси. Просто защото знам, че някой ден ако имам нужда, ще направи същото за мен. Без значение, че вече се виждаме само 3-4 пъти в годината, всеки път, когато се срещнем, е така сякаш сме се разделили едва вчера.

Другата история… От 20 уговорени срещи през последните три месеца, сигурно се осъществяват само 2 и обикновено научавам за провала на срещите само 30мин. преди тях, а понякога и по-малко – добре, че вече имам навика да звъня да питам за всеки случай. Понякога е по независещи обстоятелства – на всеки се случва, но по-често не е. И за мен остава разочарованието, напразните очаквания и свободните вечери, в които е твърде късно да си правиш уговорки с друг, а специално съм била 1ва смяна, за да си тръгна по-рано от работа. Както и несъстоялите се разговори, за които вече е твърде късно.

Това, което се опитвам да кажа, е че за приятелството са нужни двама. И те да могат наистина да разчитат един на друг и да споделят. Когато е само от едната страна – не става. Затова ценете истинските си приятели, показвайте им какво значат за вас и от своя страна също бъдете истински приятели. Защото, колкото и изтъркано да звучи – приятелство трудно се печели, но лесно се губи.

share button