Врати. Затваряме ги и ги заключваме. Мислим си, че така пазим нещо ценно, но всъщност се опитваме да защитаваме едни ненужни вещи с една лесно преодолима преграда. Най-ценното не може да бъде поставено в стая, заключено зад врата или откраднато, ако някой разбие вратата.

Врати. Крием зад тях това, което другите не трябва да видят. Това, което не трябва да знаят за нас и което изпитваме огромна нужда да им кажем. Вратите ни изолират от околния свят. Зад тях се чувстваме сигурни и защитени от другите, но именно зад тях ставаме най-самотни и уязвими.

Забранени врати, като в приказките. Само че за разлика от приказките, където забранените врати привличат неудържимо и героят неизменно ги отваря, ние често приемаме забраните наложени от друг. Вярваме, че зад затворената врата се крие чудовище, само защото някой не е казал, че е така. И никога не я отваряме, за да открием съкровищата зад нея.

Има врати, които ни е страх дори да приближим, какво остава пък да ги отворим. Страх ни е какво ще открием зад тях – дракон или принцеса; или просто стаята ще се окаже празна. Страх ни е, че зад вратата може да няма нищо или че ако влезем в стаята, няма да можем никога да излезем от нея. Колебаем се и чакаме да съберем смелост да протегнем ръка към бравата. Но понякога от дългото чакане златните съкровища вътре губят блясъка си, а принцесите се превръщат във вещици.

Има врати, които се оказват заключени. Можем да се ядосваме и да опитаме да разбием вратата, но дори и да успеем, това, което намерим вътре няма да ни хареса. Заради хилядите дървени трески, забили се в него при опитите ни да влезем насила. Затова е по-добре просто да потърсим ключ за затворената врата. Ключ не се купува. Може само да се спечели – с време, с усилия, с работа, с желание и постоянство. Винаги получаваме ключа за дадена стая, едва когато сме готови да влезем в нея.

Има врати, които не можем и не искаме да затворим. Оставяме ги открехнати с надежда някой друг да влезе през тях. И понякога той наистина влиза. Друг път обаче затръшва оставената от нас врата и ние забравяме, че ключът за нея всъщност още е в нас. Забравяме, че можем да си отворим и да излезем; стоим вътре и се налага някой да влезе през прозореца и да ни измъкне.

“Един ден ще стигнеш до врата, на която пише “Не можеш да преминеш”. Постави ръката си на бравата и отвори вратата. Тъй като думите са написани на вратата, а не на стената, в момента, в който вратата се отвори, те ще се поддадат заедно с нея. И когато вратата е напълно отворена, ти вече няма да можеш да виждаш думите и ще продължиш напред.” (опитах се да си спомня от къде е това, но не можах да го намеря и го преразказвам по спомени)

бутони към социални мрежи