След „Битието, Изходът, Законът” на Владимир Зарев очаквах, че дълго време след това всички книги, които прочета, ще ми се струват бледи и скучни, но това беше само докато не се сблъсках с „Възвишение” на Милен Русков.

Каквото и да прочете човек предварително за тази книга, няма да е достатъчно, докато не отгърнеш сам първата страница, защото просто нищо не може да те подготви за това, което те очаква. А то в първия миг може да е малко стряскащо, но бързо те учлича и поглъща изцяло.Във „Възвишение” Русков възкресява онзи език, който са говорили преди 100-150 години – жив, цветен, богат, звучен; може би малко непонятен за нас; но красив, дори и в не до там цензурните си изрази. Език, който звучи като една мелодия от отдавна отминали времена и превръща и най-незначителната случка или описание в нещо изключително.

Действието протича през погледа на един от двамата главни герои – малко наивни, но много „возвишени” в собствените си очи. Тръгнали да вдигат „револуция”, но действията им твърде малко се различават от тези на обикновените разбойници и може би не веднъж прекрачват тънката граница между двете. Повествованието често е накъсвано от лиричните отклонения и мислите на разказващия историята, особено към края (сякаш за да отложили или пък да подготви читателя за неизбежното). Героят често си противоречи в тези свои разсъждения, а всъщност и с действията си, вършейки точно онова, срещу което негодува. Говори едно, а десет реда по-късно – точно обратното и най-странното е, че тези две несъвместими тези изглеждат еднакво истинни. Затова и размишленията на героя поставят повече въпроси, отколкото да дават готови отговори.

Книгата представя един поглед върху Българското Възраждане много, много по-различен от всичко, което пише в учебниците или се налага чрез медиите покрай националните ни празници. Но ми се струва, че именно този поглед вероятно е доста по-близко до истината за случилото се от онова, което сме учили в училище. Тук героите са лишени от изградения им с времето образ и са просто обикновени хора със своите (немалки) недостатъци. Мотивите и подбудите, които ги движат, далеч не са чак толкова възвишени. През по-голяма част от времето те си нямат и идея какво правят или как да го постигнат и като цяло тече едно голямо размотаване напред-назад из Балкана – да се чуди човек как са успели да я вдигнат тази „револуция” най-накрая. Защото общата нагласа на народа може да се обобщи в следното: „ако може хем револуциа да дигаме, хем нищо да не правим, а тя тъй от само себе си да стане. Ний само ще ся събираме и ще си хортуваме.”

Колкото и невероятно да звучи “Възвишение” всъщност е много забавна книга – изпъстрена е със смешни ситуации, в които героите най-често сами се забъркват, а диалогът, който главният герой непрестанно води с предполагаемия си читател е наистина чудесно хрумване. Сред смеха и шегите обаче прозират и много дълбока мъдрост, и истина, която не винаги е удобна. Истина, от която понякога боли и която за съжаление май си остава вярна и днес.

Каквото и да каже човек за тази книга, ще е малко, просто наистина трябва да се прочете!

Много по-сполучливо ревю можете да прочетете в Книголандия.

социални мрежи