Трудно ми е да опиша накратко всички емоции и интересни неща в тези три дена в Гданск по проект на „Солидарност“ Gdansk Station Project, затова предупреждавам, че разказът ще бъде дълъг. Още съм впечатлена от пътуването и вероятно разказвам случки, които с времето ще забравя… За „Солидарност“ смятам да напиша отделен постинг по-късно, защото мисля, че ще е интересно.

Ще пропусна проблемите със закъснелите полети, провалената среща на летището и късното пристигане в хотела и преминавам направо на след вечерята. С част от 44 души, участващи в проекта решихме, че ни е още рано да се прибираме и прекарахме няколко притни часа в заведение близо до центъра. Така и не разбрах чия беше идеята за играта: всеки пише на едно листче по 2-3 интересни неща за себе си, после ги смесваме и всеки тегли по листче и се опитва от 3 опита да познае за кого се отнася. Прекрасен и много забавен начин да научиш нещо интересно за хората и да запомниш имената им – на следващия ден помнех всички 18 човека, които бяха на масата, докато за останалите дори се чудех дали са от нашата група.

Лекциите в 8 сутринта на всички ни се струваха малко рано, но пък бяха достатъчно интересни, за да ни поддържат будни. Провеждаха се в музея на пристанището в Гданск, в залата, в която е подписано споразумението, с което правителството приема всички 21 искания на работниците. Научих доста неща за историята на Полша от началото на втората световна война до наши дни и най вече за стачките на пристанището в Гданск, от където първо започват демократичните промени.

През първия ден имахме посещение в концентрационния лагер Stutthof и въпреки че когато бях в Краков съм ходила до Аушвиц, тук беше много по-различно. Студът, мъглата и лекият дъжд, както и факта, че бяхме единствените посетители някак допринасят за това да усетиш наистина мястото и цяла тъга събрана в него. От 110 000 души в лагера 65 000 губят живота си. Повече за историята можеш да прочетеш тук, не знам дали има смисъл да разказвам, такива места трябва да се видят и усетят, но никога не се забравя миризмата в изоставените сгради, в Аушвиц беше същата.

Вторият ден имахме посещение на Westerplatte – полуостров близо до Гданск, където е началото на втората световна война. Полша има правото само на 78 военни, които да защитават пристанището, но още хора се промъкват тайно като цивилни и общият им брой достига близо 200. Защитните съоръжения се строят тайно през нощта, предимно като подземни бункери и подредени в кръг, така че между тях да не проникне никой. Единственият топ, защитаващ полуострова е унищожен още при първите изстрели. И въпреки това 200 души защитават полуострова в продължение на една седмица срещу 2000 германски войници. Не са били длъжни да го правят, заповедта е била да удръжат атаката 12 часа, но не са искали да се предадат, накарая са били принудени да го направят заради липсата на амуниции, след като дават само 8 жертви. Сега мястото е превърнато в прекрасен парк, вероятно много приятен за разходка. Когато ние бяхме там духаше силен вятър и валеше доста силно, но не съжалявам, защото бурното време някак по-подхожда на събитията станали там преди години.

Посещението в музея посветен на движението „Солидарност“ и „Пътят на свободата“ също беше много интересно и основно заради това, че чрез игри ти показват как наистина са стояли нещата в миналото. Караха ни да се врътим на 180 градуса, да си вдигаме лявата, после дясната ръка и т.н. а който не иска просто прави крачка встрани. Само че никой не го направи и е изненадващо колко е лесно група хора просто да следват куп безсмислени заповеди без да си задават въпроса защо изобщо го правят и има ли смисъл, без да се замислят колко глупаво изглежда всъщност отстрани.

След това трябваше да си „организираме стачка“, да си изберем само едно основно искане и да си определим водачи. И ако за 40 човека е толкова трудно да постигнат общо мнение, то как ли успяват да се обединят 4000 или 4 милиона души? А движението „Солидарност“ в един момент достига 10млн члена. След това „лидерите“ които си избрахме бяха изпратени да „преговарят с правителството“, което обаче няма никакви намерения за преговори и просто ги затваря, като съобщава на хората, че водачите им са ги излъгали и предали. Какво правиш тогава?! Продължаваш стачката още час? Ден? Но накрая просто се прибираш във вас, защото така е най-лесно…

Последният ни ден от програмата беше участие във Форум Младост и лекции в университета в Гданск – с Лех Валенса (макар и само 20мин.) и част от хората организирали стачката на пристанището през 1970г. Усещането да си в една стая с тези хора, променили историята и да слушаш от тях техните лични истории и техните спомени от събитията, наистина не може да се опише. Но от техните разкази разбрах какво означава солидарност и защо това име е било най-подходящо за движението им, защото хората наистина са били заедно, единни обединени. И мисля, че още е така. Защото помнят и пазят историята си и се гордеят с нея.

Вечерите ни бяха посветени на семинари, дискусии и игри, които бяха доста интересни. При една от тях двама души – единият представляващ държават, а другият – работниците, трябваше да водят преговори, които се получиха доста добре. Последната вечер 3 момичета закъсняхме за срещата с 10мин и останалите бяха тръгнали към ресторанта, който се оказа супер неизвестен. Затова винаги при такива проекти, първото, което правиш е да си запишеш телефонния номер на водача на твоята група. От трима души само аз се бях погрижила за това ;-) Нощите ни от своя страна бяха посветени на дълги разговори, интернационално парти, което сами си организирахме, „drinking game“ с доста откровени въпроси и отговори и последната нощ – доста тъжни сбогувания, когато всички един по един си заминаваха.

И накрая искам да кажа малко и за прекрасните хора, с които се запознах. Съквартирантката ми Фернанда от Бразилия и бързият урок по история на родната й страна. Италиянецът Марко – преподавал италиански в Ямбол и провеждал икономически проучвания в Софийския университет. Финландецът Мати – невероятно умен и толкова добре запознат с историята на Полша, наистина прекрасен човек, въпреки странните питиета, с които според мен се опитваше да ни отрови ;-) Всъщност мога да изброявам още много, но за да не ти стане съвсем скучно спирам до тук – само ще кажа, че всички бяха много интересни хора и от тях научих поне толкова много, колкото и от официалната програма.

Едва последният ден успях да видя наистина града или поне една малка част от него и то благодарение на една от организаторките, която си е от Гданск и беше така добра да ни разведе – мен и още две момчета, пътуващи по-късно. Така че за 2 часа успяхме да видим най-важните места в един толкова очарователен град, в който с удоволствие бих се върнала отново, защото има още толкова много, което си заслужава да се види. Обещавам снимки в някой следващ постинг.

За пътуването наобратно бях спокойна – цял час за прекачване, само че полетът ми закъсня с 30мин и когато в 7:00 самолетът най-накрая кацна изпитвах известни съмнения дали след 25мин ще съм отново във въздуха. Вече с раничка и яке в ръка, чакаща да се изниже опашката от хора пред мен, за да сляза от самолета, единственото което успях да разбера от съобщението на немски беше „passageren nach Sofia“ и не мога да опиша облекчението, което почувствах. След слизането от самолета следва човек с таблека „Sofia“ бърза проверка на билета ми, превоз с микробусче до летището, прекарване през страничен вход в малка стаичка с единствено гише за проверка на паспорта, излизане от същата стаичка през друга врата 2м по-надолу и качване в същото микробусче, за да ме закарат до самолета за София, в който стоях около 10мин сама преди да дойдат другите пътници, след като специално питаха дали мога да се кача. не знам колко пъти благодарих на шофьора на буса, но мисля, че около сто ;-) И никога не съм била по-щастлива от това, че се връщам в България :-)

share button

No related posts.