Първа част

В понеделник след училище тичах към магазина на господин Джоунс, който беше обещал да ми даде парите за това, че му помогнах миналата седмица. Прескачах локвите от дъжда, който беше валял на обяд и внезапно спрях пред една витрина. На нея беше поставена голяма керамична фигурка на бухал. Сетих се колко много мама и татко харесват тези птици.
- Красив е нали – попита мис Полин, продавачката.
- О, да. Много ли е скъп? Бих искал да взема подарък на мама и татко.
- Имам по-добра идея – каза тя и изчезна в малкия склад в задната част на магазина. След малко се върна с усмивка на лицето. – Ето виж – и ми показа една по-малка фигурка на бухал, който беше намигнал с едното си око. – Аз ще ти помогна да го оцветиш.
- О, прекрасен е! Колко струва?
- Два долара – тя показа по четири пръста на двете си ръце. – Толкова пъти по четвърт долар.
- Ще се върна, когато видя господин Джоунс – казах аз и изтичах навън.

- Хей, по-полека, младежо – извика господин Джоунс, когато влетях в магазина. Гласът му беше остър и повечето деца се плашеха от него, но аз го бях виждал тайно да се усмихва, а когато му помагах в магазина, ми разказваше невероятни истории. – Е, време е да ти платя, нали Нед? Нещата никак не вървят, но обещанието си е обещание. За колко се разбрахме?
Не се бяхме разбирали нищо, но си спомних какво беше казала мис Полин и протегнах ръчички към него.
- Толкова пъти по четвърт долар.
- Но това прави два долара?! – изненада се той. – За какво са ти?
Разказах му всичко и той отвърна:
- Е добре тогава – той бръкна в джоба си, извади от там няколко монети, зави ги в хартия и ми подаде пакетчето. – Ето Нед, и много внимавай. Отиди право при мис Полин и й дай това.
- Благодаря, господин Джоунс – извиках аз, като излетях от магазина и видях как на лицето му се появи тайната усмивка.
Изтичах зад ъгъла и се спрях. Помислих си, че е най-добре да преброя парите, за да съм сигурен, че господин Джоунс ми е дал достатъчно. Седнах на края на тротоара и внимателно извадих пакета от джоба си. Подредих блестящите монети на паважа и върху всяка поставих по едно пръстче. Едно – две – три – четири – на едната ръка. Едно – две – три – четири – на другата. Осем! Точно колкото ми трябваха!
Точно тогава чух кучешки лай и детски вик. По улицата се задаваше Джими Джонсън, който гонеше кучето си Хомър.
- Спри! Спри! – викаше Джими и аз се засмях.
Точно тогава Хомър сви рязко и скочи отгоре ми. Аз се прекатурих и с ужас видях как безценните монети една по една паднаха в дъждовната вода, която бързо ги повлече към уличната шахта. Протегнах ръка да ги уловя, но беше прекалено късно. О, не! Какво щях да правя сега! Разплаках се на глас.
Джими най-накрая улови Хомър. Видя, че плача и започна да ми се подиграва.
- Изгубих всичките си пари, когато кучето ти скочи отгоре ми – извиках аз. Усмивката на Джими изчезна.
- По-добре не казвай на никого за парите, иначе ще загазиш – каза той и избяга със смях.
Аз постоях още малко и после тръгнах бавно към нас. Когато минах покрай магазина мис Полин ми помаха с ръка, но аз не отвърнах на поздрава й. Дали беше видяла? Дали знаеше какво се е случило? Не, нямаше как да е разбрала. Но ако някой научеше, щях да си навлека големи проблеми. Какво ще правя?! Без подарък за мама и татко. Без пари!

Трета част

Източник: www.worldtrans.org/positive.html

бутон за сайт