Солидарност
Обещаното продължение на постинга от вторник, както и обещаните снимки, ако имаш търпение да прочетеш до края :-)
Европейски център „Солидарност”, който организира проекта, за който разказах има за цел да съхрани историята на движението „Солидарност”, както и да провежда различни инициативи, подкрепящи идеите за свобода, независимост, достойнство, солидарност. Центърът поддържа интерактивен музей, разказващ за събитията в Гданск през 80-те години и организира пътуващи изложби, представяни в много Европейски страни. Освен това се занимава и с организацията на множество лекции, семинари, обучения, конференции засягащи темата за солидарността между хората. Провежда същи и концерти, фестивали и други културни събития. Повече за организацията можеш да прочетеш тук – Европейски център „Солидарност“, а за проекта, които се провежда всяка година – Gdansk Station Project.
„Солидарност” възниква през 1980г. по време на стачките в пристанището в Гданск. Стачката е провокирана от влошаващата се икономическата обстановка, покачващите се цени и ниските заплати, като формален повод за нея става уволняването на един от работниците на пристанището – Ана Валентинович само няколко месеца преди пенсионирането й. Двама от най-важните организатори на стачката, сред които и Валенса отсъстват при обявяването й на 14.08.1980 и пристигат по-късно през деня, заради опасения, че са следени от полицията и присъствието им на пристанището може да доведе до по-ранна намеса на властите и предотвратяване на стачката.
Пристанището е разделено на две части от изкуствен воден канал, като работниците от едната страна получават съобщение, че колегите им, които са на полуострова са започнали стачка, дали искат да се присъединят към тях. Работниците от другата част на пристанището получават същото съобщение – че другите са започнали стачка, искат ли да ги подкрепят. И двете страни отговарят положително, мислейки, че не те са започнали първи, което е много по-лесно решение.
Близо 200 предприятия се присъединяват към стачката и изпращат свои представители. За първи път стачката е подкрепена не само от работници, а и от интелектуалци, което оказва голямо влияние за повдигане духа на хората. Любопитен е разказаът на една от жените, подкрепили стачката. Работеща като ватман на трамвай, на една спирка си казва „ще спра работа“, на следващата „няма да спра“, после пак „ще спра“, „няма да спра“ и т.н. нещо от рода на „обича ме/ не ме обича“. Стигайки до последната спирка се пада „няма да спра“ и въпреки това тя решава да се включи в стачката и съобщава на пътниците, че за този ден спира трамвая от движение. Години по-късно среща една от жените, возили се в трамвая, която я разпознава и й казва, че все още пази билетчето си от пътуването този ден.
Интересно е, че още на втория ден от стачката всички искания на работниците от пристанището са удовлетворени, но въпреки това те решават да продължат стачката, защото представителите на останалите предприятия заявяват „ако вие се откажете, ние оставаме сами; по-малки сме и лесно ще се справят с нас”. На 17.08 в пристанището се провежда църковна служба водена от Хенрик Янковски, по време на която работниците представят своите 21 искания. Оригинала на дървеното табло, на което са изписани исканията е обявено от ЮНЕСКО за част от световното историческо наследство. На първите три места поставят правото на свободни и независими работнически съюзи, правото на стачка и свобода на словото. Оригинала на дървеното табло, на което са изписани исканията е обявено от ЮНЕСКО за част от световното историческо документално наследство.
В продължение на две седмици работниците не напускат пристанището и остават разделени от семействата си. Създава се организация, която осигурява снабдяването им с храна, съобщения от техни близки, новини за случващото се навън. Накрая правителството приема всички 21 искания на работниците. „Солидарност” печели голяма подкрепа от страна на хората и през следващите месеци достига близо 10млн. члена.
За съжаление победите, извоювани от движението, са напълно заличени след обявяването на военно положение на 13.12.1981г. след като правителството усеща, че няма друг избор и губи контрол над ситуацията в страната. Военното положение продължава до юли 1983г., като през това време много от ръководителите и членовете на „Солидарност” са арестувани, наложена е пълна цензура и полицията често използва сила за потушаване на протестите. Въпреки че „Солидарност” е обявено от държавата за незаконно и забранено, движението продължава да съществува тайно, като издава собствени вестници, организира протести и др.
През 1989г. „Солодарност” отново е регистрирано законно и получава правото да се състезава за 35% от местата в парламента при предстоящите избори. Движението печели пълна подкрепа и получава 160 от общо 161 места, за които може да се бори.
Чрез разказите на тези хора, чрез емоцията и вълнението, с което разказваха за събитията, мисля, че успях да придобия поне бегла представа за това какво означава солидарност. Защото когато хората са обединени, когато имат една обща цел и са готови заедно да се борят за нея и да се подкрепят, те наистина стават силни и могат да постигнат всичко.
И накрая обещаните снимки :-)
Една от песните, свързвани с „Солидарност“ и стачките през 1980г. Харесва ми повече от химна на движението. По-долу съм дала и превод на текста.
Сега нямам време за теб, отдавна не си виждала и майка си. Почакай малко, порасни. Тогава ще ти разкажем за онези дни пълни с надежда, с дискусии и горещи спорове. За онези безсънни нощи, в които сърцето ни биеше силно. За онези хора, които бяха като удома си и солидарни се бореха за днешния ден, и за утрешния, и за теб. Затова не тъжи и чакай търпеливо да се завърнеш в нашия дом, който тогава не съществуваше, защото нямаше истинско щастие.
No related posts.
Добави коментар