Някъде високо, високо в небето на стотици метри над земната повърхност една водна молекула се сля с друга. После към тях се присъедини още една и още една, и още една – колкото повече ставаха, толкова по-весело и забавно им беше. Но от толкова много молекули водната капка натежа и започна да пада надолу – отначало бавно, после все по-бързо. Дали от страх от високата скорост или просто защото им беше студено, молекулите се притиснаха една в друга и водната капка започна да се втвърдява. Учени бяха доказали експериментално, че при естествени условия водата не може да образува такива правилни и симетрични снежинки, каквито рисуват в детските книжки. Но точно тези водни молекули не бяха чели доклада на учените (просто водните капки не могат да четат, не за друго) и образуваха най-красивата и симетрична снежинка, която можете да си представите.

Снежинката продължи да пада леко надолу, но понеже пътят е дълъг се огледа наокло и… Изненада! Около нея летяха стотици и дори хиляди други снежинки – също отлкова бели и искрящи. „Здравейте!” – извика снежинката и й се прииска да има ръчичка, за да им махне за поздрав. „Здравей!”, отвърнаха десетки гласове около нея и снежинката се опита да определи кой откъде идва, но това бе невъзможно, защото всички постоянно летяха в различни посоки. „Знаете ли накъде отиваме?” – попита тя. „Не, отговори й една близка снежинка, но знаем, че там всичко е бяло и много красиво. Погледни! Погледни надолу!” Снежинката сведе поглед и наистина – накъдето и да се обърнеше всичко бе бяло, само очертанията на градовете едва се различаваха като тънки черни линии.

„Но до там има още много път, каза една друга снежинка, и за да не ни е скучно играем на гоненица. Ела и ти да играеш с нас!” Снежинката не знаеше как се играе тази игра и какво значи въобще игра, но бързо се научи. Гоненицата можеше да се играе само с помощта на невидимия вятър, който караше снежинките да хвърчат из въздуха в една или друга посока, да се издигат нагоре въпреки гравитацията, а после да се спускат шеметно надолу, да правят лупинги из въздуха и да се обръщат с главата надолу (доколкото може да се твърди, че една снежинка има глава) докато напълно изгубят представа за пространството около себе си. Когато за първи път усети бурния повей на вятъра снежинката извика от страх, защото всичко бе толкова неочаквано (нали той беше невидим), но виковете й бързо преминаха в радостен смях, а и вятърът се оказа много дружелюбен.

Следва продължение…

бутони за споделяне