Слънцето е едно малко, палаво дете. То много обича да рисува по небето и да оцветява белите платна на облаците. Любимите му цветове са червено и розово, но понякога използва и пастелно лилаво. Скалите оцветява в оранжево, а премине ли с четката си над някое дърво листенцата му заблестяват в зелено. Там, където пък вече има цветове, слънцето ги кара да светят още по-ярко.

Когато слънцето се умори, то си ляга да спи. Щом затвори очи, светлината угасва и настъпва нощта. Но понеже е още дете и се страхува от тъмното, грижовната му майка оставя луната да свети нощем.

Слънцето винаги се буди с усмивка. Докато то полека отваря очи и протяга слънчеви ръчички, тя много бавно изгрява на лицето му. Розова е. Затова и сутрин целият свят е обагрен в розово.

Слънцето много обича да играе на криеница с облаците. Те обаче имат за свой съюзник в играта вятъра и с негова помощ могат да догонят слънцето без значение в коя част на небето се е скрило. Понякога все пак се случва някой облак да не може да намери слънцето. Тогава му става тъжно и започва да плаче. А слънцето не обича облаците да са тъжни и затова скоро се появява отново. И за да успокои облака, му дава най-пъстрата си усмивка и на небето изгрява дъга.

Понякога слънцето е болно. В такива дни не му се излиза навън. Облаците го завиват със своето дебело бяло одеяло, за да му е топло и да оздравее по-бързо. Слънцето боледува най-често през зимата. Тогава ги няма зелените листа на дърветата и пъстрите цветя и затова то е тъжно и не свети така ярко. Пази топлината и светлината за себе си, за да може до пролетта да е здраво и с нови сили. Когато тя дойде, то се измъква изпод юргана малко колебливо – подава навън някое краче или ръчичка или пък наднича с чипото си носле и ако реши, че му е много студено се скрива пак обратно. Когато разцъфне първият минзухар, то вижда в него още едно мъничко слънчице и разбира, че вече е дошло време да грейне с пълна сила.

Слънцето обича да си играе с другите деца. Иска му се да греят като него и затова изсветлява косите им. То тича с тях по улиците през летните им ваканции. Никак не му се прибира вкъщи, иска да е с тях още малко и затова през лятото дните са по-дълги.

Слънцето си има и най-добър приятел – слънчогледа. Двете деца толкова много си приличат и по цял ден са неразделни. Гледат се винаги в очите, говорят си, смеят се и се радват на всеки светъл миг, в който са заедно.

Слънцето много обича да се оглежда в огледала и във всякакви малки стъкълца. Тогава то се разпилява на хиляди слънчеви зайчета – негови братчета и сестричета – и започва да си играе с тях на гоненица по стените на стаята.

Слънцето обича да се оглежда и в дъждовните локви по улиците. Понякога то се крие в тях дълго време, после внезапно проблясва и един тъжен човек, забил поглед в земята, се усмихва за миг.

Но най-много от всичко, слънцето обича да се оглежда в очите на хората. То е още дете и не разбира защо хората носят черни слънчеви очила, за да се пазят от него. Иска да вижда очите им и да ги кара да блестят в кафяво, зелено и синьо. А понякога един по-игрив слънчев лъч успява да проникне през очите на човек и да докосне душата му и тогава той се усмихва.

PS: Понякога не е необходимо да мислиш твърде много, достатъчно е просто да чувстваш.

бутон за социални мрежи