Докато растем освен всички други неща, които научаваме, се учим и да крием чувствата си. Едно малко дете плаче и се смее на глас. Възрастните не го правят.

Крият болката или тъгата си зад безразлични физиономии и фалшиви усмивки. Външно могат да изглеждат добре, а вътрешно да изгарят от желание да се махнат, да избягат, да извикат или да заплачат. Крият тези чувства по различни причини. За да не тревожат близките си. За да не ги мислят останалите за слаби. За да не предизвикват съжаление. За да създадат усещането, че при тях всичко е наред, докато при другите все нещо не върви.

Хората не показват и радостта си. Не се смеят високо, на глас. Не е прилично. Никой не обича шумните тълпи ученици, които изпълват целият автобус с виковете и смеховете си, нали? А те просто се радват на живота. Хората не показват радостта си и за да не предизвикват завист. Или за да не предизвикват съдбата. Или защото просто не могат да повярват напълно в щастието си.

Може би има чувства, които наистина трябва да се крият. Като гнева, завистта, омразата. Но всъщност не е така. Те не трябва да се крият, а да се преодоляват, да се намери начин за справяне с тях. Защото ако макар и добре прикрити продължават да съществуват, те разрушават отвътре човека, който ги изпитва, тровят целия му живот. И рано или късно излизат навън с още по-голяма сила именно защото са били потискани, за да наранят и този, към когото са насочени.

Така както крият останалите си чувства, хората крият и обичта си. От страх, че насрещната страна може да не им отговори със същото. Поради навик, защото си мислят, че другият знае, че е обичан и няма нужда това да се повтаря постоянно. От стремеж да не изглеждат прекалено сантиментални и да не стават досадни в изразяването на обичта си. От гордост да не направят те първата стъпка и за да не дават повече обич, отколкото получават. От бързане, при което забравят, че понякога все пак може да стане прекалено късно.

Има неща, които никога не трябва да остават скрити…

социални мрежи

No related posts.