Аз излизам в августовска лятна почивка до края на месеца. За да не ти липсвам съвсем, оставям ти една история, която ще излезе в две части – днес и четвъртък, понеже е малко дълга. Една лятна приказка… Обичам да експериментирам с различни стилове на писане и подобно нещо пиша за първи път (писано е някъде в началото на юни), дано ти хареса :)

Позна ги още щом ги видя. Баба ѝ често ѝ разказваше за тях. И макар в детското ѝ въображение приказките да се превръщаха в реалност, до днес тя не бе напълно сигурна в съществуването им. А сега те танцуваха пред очите ѝ. Самодивите лудо се въртяха в кръг сякаш без да стъпват по земята, едва докосвайки върховете на нежните стръкчета трева. Искрящо белите им воали отразяваха лунната светлина и се носеха в нощта – леки и ефирни, прозрачни, като мъглата, която се издигаше над гората след дъжд. Ръцете им чертаеха във въздуха магическите знаци на древни заклинания. Косите им блестяха като злато, осветени от трепкащите в мрака светулки.

Елица притихна зад шипковия храст, загледана в изящните им движения. Казваха, че само самодивите имат способността да чуват песента на гората. Онази чудна мелодия, изтъкана от повея на вятъра, шепота на омайни цветя, жуженето на насекомите, трелите на волните птици и ромона на бистрите извори.

Постепенно ритъма на самодивското хоро утихна и накрая съвсем замря. Девойките излязоха от опиянението на танца. Прегърнаха се и се засмяха и така, хванати за ръка изчезнаха в гората, като чудно видение, което те кара да се питаш истина ли е било или сън.

Елица изчака няколко минути и плахо пристъпи на поляната. Огледа се наоколо и тръгна към другия край, където растеше стария дъб. Никой в селото не помнеше годините му. Старите хора разправяха, че били чували от своите баби и дядовци, че го помнели още от малки деца все така здрав и силен. От корените на дъба извираше малко изворче, чиито ледени струи се губеха дълбоко в горските дъбрави, за да поставят началото на буйна река.

„Ще намериш извора – ѝ беше казала старата знахарка – край брега му расте лековита билка с цветове бели, като снега на ей оня връх, дето никога не се топи. Ще откъснеш три цвята и още преди слънцето да се е пропукало в розова зора, от тях ще направиш отвара и ще дадеш на баба си да отпие десет глътки от нея. На следващия ден болестта ѝ ще премине и тя ще стане на крака. И помни, мило дете, че билката цъфти само в нощта срещу Еньовден. Тогава на поляната излизат самодивите. Пази се от тях! Да не те видят и да те омагьосат с песента си.”

Елица внимателно докосваше тревата с нежните си пръстчета с надеждата да зърне сред нея белите цветове. Но такива не откриваше.
- Здравей!
Нежният женски глас я стресна и тя се обърна с разширени от страх очи.
- Извинявай! Не исках да те уплаша. Аз съм Яна.

Непознатата жена стоеше пред нея и ѝ се усмихваше топло. Бялата ѝ, тънка като паяжина дреха обвиваше раменете ѝ и падаше свободно надолу. Русите ѝ коси бяха прибрани с венче от росни цветя, а сините ѝ очи бяха дълбоки, като планински езера.

- Как се казваш?
- Елица – прошепна тя все още малко уплашена.
- Елица… Не са ли ти казвали, че малки момиченца не бива да ходят самички в гората в полунощ.
- Зная, но трябва да набера билки за баба. Тя е болна. Само, че… не ги намирам – в очите на малкото момиче проблеснаха сълзи.
- Не плачи, детето ми, аз мога да ти помогна. Но трябва да ми обещаеш нещо в замяна. След три години на същия ден в полунощ ще дойдеш пак тук на тази поляна и ще останеш с нас.
- Съгласна съм – каза Елица без капка колебание. Беше готова на всичко, за да спаси баба си.

Яна се приближи до нея и нежно избърса сълзите ѝ. Погали я по черната, като перо на гарван, коса и протегна ръка към нея. Елица се поколеба за миг, но после улови подадената ръка. Двете пристъпиха леко по меката поляна и Яна направи знак на Елица да се наведе. Простря ръце напред и сякаш без да докосва тревата, я разтвори. Там, между зелените стръкове, като ясни звезди грееха три бели цвята. Елица остана неподвижно няколко секунди, запленена от красотата им. След това внимателно протегна към тях малките си пръстчета, нежно ги откъсна и ги прибра в шепичка.

- Побързай – каза Яна. – слънцето скоро ще изгрее. И не забравяй! След три години. Ще те чакам.

Последните ѝ думи заглъхнаха, докато се отдалечаваше в непрогледния мрак сред дърветата. Елица се изправи и се затича с всички сили обратно по горската пътека.

На следващия ден, след като изпи отварата, бабата на Елица – Мария – за първи път от много месеци насам стана сама от леглото. След още седмица вече бе напълно здрава.

Следва продължение…

социални мрежи