Първата част можеш да прочетеш тук – Самодивската поляна.

Дните се занизаха, като пъстри мъниста – пълни с усилена работа из градината и по полето или с весели празници и смях. Елица поотрасна и не бе вече малко момиче. Дойдоха и първите любовни трепети на красивата девойка.

Младият момък Йовко все по-често наминаваше край къщата им и все търсеше повод да се поразговорят. Омайваха го зелените ѝ очи, чисти като планински кристал. Сънуваше тъмните ѝ коси, черни, като разорана на пролет нива. Привличаха го червените ѝ като малинов сок устни. А Елица мечтаеше за светлата му, като зряло жито коса и въздишаше по топлите му, вечно усмихнати кафяви очи. По седенки Йовко все с нея се задяваше и на хорото все гледаше до нея да се хване. А след като веднъж тя му подаде свитото от нея букетче иглика, освен скрити погледи, започнаха да си разменят и тайни целувки.

Тъй неусетно изтекоха три години. Дойде пролетта, мина Гергьовден и Елица все по-често се сещаше за даденото обещание и светлите ѝ очи помръкваха. Йовко усещаше, че любимата му нещо я мъчи и все я питаше и разпитваше, но тя нищо не му отговаряше. Докато един ден не успя да сдържи сълзите си и всичко му разказа.

- Няма да ходиш в гората на Еньовден – каза той твърдо и очите му заблестяха. – Обещай ми!
- Обещавам – отвърна разплаканата Елица с отмалял глас и двамата се прегърнаха.

Нито един от двамата не пророни и дума повече за това, но душите им бяха неспокойни и в сърцата им се прокрадваше страх. Елица знаеше, че не може да изпълни клетвата, която му даде. Никой не нарушава обещание, дадено на самодивите, така казваше преданието. Иначе щеше да се случи нещо много лошо.

В навечерието на празника Йовко застана на пост пред портата на дворчето на Елица, решен за нищо на света да не пусне любимата си да излезе. Елица наблюдаваше през прозорчето тъмния силует, който се въртеше под старата круша, току до дървената вратичка. Затвори за миг очи, за да скрие сълзите си и въздъхна тежко. „Обичам те, любими мой!” промълви само с устни. Загаси газената лампа и стаята се изпълни с тъмнина. Йовко щеше да си помисли, че си е легнала и скоро щеше да се успокои.

Елица изчака още малко, после тихо се измъкна през прозорчето и мина през двора на съседите. Кучето им я познаваше и дори не излая. Тя бързо стигна до края на селото и от там пое по тънката пътека през гората. Меката трева поглъщаше леките стъпки на босите ѝ крака, а росата измокри краищата на бялата ѝ рокля.

Щом наближи поляната тя се спря за миг в нерешителност, но нещо сякаш я теглеше напред. Направи още няколко крачки и пред очите ѝ се разкри позната гледка. Самодивите стояха наредени в кръг и очите на всички бяха отправени към нея. Сред тях беше и Яна.

- Чакахме те – усмихна се тя и протегна ръка.
Елица я улови трепереща и подаде другата си ръка на момичето до нея. Кръгът се затвори.
И тогава я чу. Музиката.

Музиката, която изтриваше всички тревоги и страхове. Изпълваше душата с мир и спокойствие и караше сърцето да танцува. Самодивското хоро се виеше лудо под дълбокото звездно небе.

На следващия ден Йовко потърси Елица и не я намери. Цяла седмица ходи из селото, несвестен и накрая реши да я търси там, където знаеше, че е отишла – в гората. Дълги месеци броди из планините. Хранеше се само с горски плодове и гъби, нощем спеше, завит с ланшна шума, криеше се от летните бури в тъмните хралупи на дърветата. Гласът му пресипна от викане на любимата. Но от нея нямаше и следа.

Една вечер в началото на есента Йовко стигна до една поляна и рухна от изтощение. Едва се надигна на лакти, за да отпие няколко глътки вода от ручея, ромолящ през пожълтялата вече трева, и се отпусна отново, налегнат от неспокоен сън.

Когато се събуди, над него бе дълбокото черно небе, а в мрака проблясваха две жълти очи. Йовко се отдръпна уплашен, разпознал очертанията на огромен вълк. Огледа се наоколо – нямаше къде да избяга. Сивата козина на вълка проблесна като старо сребро, осветена от подалата се за миг иззад облаците луна.

- Не се страхувай, няма да те нараня – проговори дивият звяр. – Разбираш думите ми, защото си отпил от водата. Не трябваше да пиеш от Вълчия извор, момко! Поверието гласи, че който отпие от него в деня на есенното равноденствие, се превръща в таласъм. Броди из гората шест месеца в годината, когато нощта властва над земята и е по-дълга от деня. Лятното слънце го изгаря и тогава той се крие в тъмни пещери. Не трябваше да пиеш от извора – повтори вълка и с един скок изчезна в гората.

От тази нощ нещо в Йовко се промени. Усети прилив на сили и сетивата му се изостриха – виждаше нощем, като совите и можеше да чуе звука от счупено клонче от десетки метри разстояние. Беше започнал да разбира говора на някои от горските животни – вълците и лисиците и вече не се чувстваше толкова самотен.

От зверовете научи за самодивите. Разбра къде е сборището им. Казаха му, че от това лято били с една повече. Новодошлата не била като останалите. Докато на другите косите им греели като злато, нейните били черни, като гарваново крило, а очите ѝ – зелени, като горски мъх. Йовко разпозна в този образ любимата си и зачака. Чакаше пролетното равноденствие – нощта, в която според думите на животните, самодивите излизаха за първия си танц.

Йовко седеше притихнал зад шипковия храст, същият, където навремето се бе скрила Елица. Наблюдаваше останал без дъх и очите му не се отделяха от една от тях. Когато танцът приключи, той се промъкна ловко в гората по следите им. Издебна един миг, в който Елица се бе отдалечила от другарките си и я дръпна рязко между дърветата. Тя понечи да извика, когато видя пред себе си страшното, обрасло с козина лице на таласъма, но в следващия миг позна очите му. Само те не се бяха променили. Устните им се сляха в целувка и двамата останаха прегърнати до сутринта, когато първите слънчеви лъчи ги разделиха. В студената роса по тревата проблеснаха две горещи сълзи.

Денят побеждаваше нощта и следващите шест месеца принадлежаха на самодивите. До есенното равноденствие и нощта, в която двата свята щяха да се срещнат и за няколко часа Йовко и Елица щяха да бъдат отново заедно.

Годините отминаваха и хората започнаха да разказват легенди. За чудно красива самодива с гарваново-черна коса, изумрудени очи и дрехи от лунна светлина. За таласъм, който не вършел пакости, а помагал на заблудили се в зимните нощи из гората пътници. И за любовта между самодивата и таласъма, които продължават да се срещат всяка година, тогава когато денят е равен на нощта, светлината – на мрака, доброто – на злото, и целият свят е в хармония.

споделяне в социални мрежи