Здравей! Може би вече сме се виждали с теб… Аз съм този, който седи до теб в автобуса. Този, с когото пресичаш на светофара в различни посоки. Този, който стои на съседната маса в кафенето. Или този, който чака нетърпеливо зад теб на опашката в магазина. Аз съм човекът, който всяка сутрин ти подава вестника от малката будка, докато отиваш към работа. Сервитьорът, който ти поднася кафето. Касиерът, който ти връща рестото. Или колегата, с когото всеки ден се разминаваш по коридорите в офиса.

Не се опитвай, няма да ме познаеш. Само ако очите ни се срещнат за миг, в теб ще проблесне един топъл спомен от детството, но секунда по-късно отново ще си забравил и ще се питаш какво те е накарало внезапно да се усмихнеш.

Виж, децата са друго нещо. Те ме познават, независимо в какво съм облечен, кое време на годината е и как изглеждам. Усмихват се и на лицето им проблясват две редички бели зъбчета. Смеят се и ми махат с мъничките си ръчички. Докато не ги дръпнеш настрани и не им се скараш да не се усмихват на непознати. Знаеш ли, някога и ти правеше като тях, докато един ден някой не те излъга, че не съществувам.

Да, не съществувам 358 дни в годината. Но последната седмица на декември, точно между Коледа и Нова година, аз оживявам. През останалото време съм един съвсем нормален човек, когото не би разпознал в тълпата, но за няколко дена аз се преобразявам.

Залепвам изкуствената бяла брада, прибавям извитите мустаци и сресвам дългата перука. Обличам червения костюм с пухчета по края на ръкавите и крачолите. Закопчавам черния колан и намествам пухените възглавници под костюма, за да се получат формите, с които ме рисуват по детските книжки. Обувам ботушките, слагам ръкавичките и за финал – шапка с огромен бял пискюл. Малко театрален грим за розови бузки и съм готов да изляза на сцената.

Детски градини, предучилищни, начални училища, куклени театри, търговски центрове или частни тържества. Викат ме навсякъде. Професията не е доходоносна, все пак работа има само няколко дни в годината, а и през останалото време трябва да се живее. Аз живея именно за тези няколко дена. Очаквам ги с нетърпение цяла година. И не заради парите, не. В нашата професия печалбата не се измерва с това колко лева си събрал в края на деня, а с това колко усмивки си успял да предизвикаш.

Всъщност, за да предизвиквам усмивки, дори не е нужно да е Коледа… Обаче нали ти казах вече… възрастните, усмивките от непознати и т.н. – нещо не се добра комбинация… Но може би след като прочетеш това, нещата ще се променят и следващият път, когато видиш някой да ти се усмихва, ще знаеш, че съм аз и също ще ми се усмихнеш.

Сега пък ще кажеш – защо да ми се усмихваш, като знаеш, че не може да съм истински, понеже то това моето е само професия; а и по целия свят има още толкова много като мен, дори и в твоя град сигурно има други и не съм единствен, пък нали уж трябва да е само един – как така ще сме всичките истински?! Ами ако сме? Всичките – истински! Може би това би било един доста логичен отговор на въпроса как се разнасят толкова много играчки само за една нощ.

Та затова следващият път като ме видиш просто ми се усмихни. Как да ме познаеш? О, да, вярно, аз дори не се представих. Но пък… какво значение има някакво си име… А и, честно, би ли ми повярвал, ако ти кажа, че съм Дядо Коледа?

бутон за споделяне