Жадувана и мечтана с надежда и нетърпение, тя никога не закъснява. Но и никога не подранява. Макар и очаквана, винаги пристига неочаквано. Просто някоя сутрин се заглеждаш и откриваш една зелена пъпка на клончето на някое дърво. После се оглеждаш наоколо и забелязваш удивено, че не е само една. Хиляди са. И дори върбите целите са в бледо зелено. Сякаш всичко се е променило само за една нощ, докато си спал на топло в леглото. Или може би магията се е случила, когато първите слънчеви лъчи са докоснали земята, докато си отпивал глъдка горещо кафе.

Противно на общоприетото, пролетта не идва с кокичетата. Те, както подсказва и белият им цвят, са деца на зимата. Пролетта идва с минзухарите и синчеца, с теменужките и игликата. Пристъпва плахо и подмамва хората навън в лъжливо топли, но искрящо слънчеви утрини. След това се втурва бързо на зелени талази по поляните и залива всичко, буйна, като внезапно освободен от сковаващите ледове планински поток. Излива небесна синева в очите на хората. Сипе слънчеви лъчи по тротоарите. Пилее жълти глухарчета между панелните блокове. Пълни градинките с детски смях, викове и неуморен бяг. Изкарва влюбените по пейките в парковете. Отвежда бабите от селата в градовете, за да залее подлезите, спирките и ъглите на кръстовищата с нарциси и зюмбюли. Избухва в белоцветни фойерверки в короните на дърветата, мимолетни и нетрайни като самата нея. Дирижира хора на птиците, оцветява крилата на пеперудите. Събужда земята и чувствата на хората.

С всяка следваща стъпка придобива все повече смелост, очите й стават по-сини, косите й – по-златни, премяната й – по-пъстра, любовта й към хората – по-голяма, а от там и слънчевите лъчи, които искрят от душата й – все по-топли.

Когато розовото, синьото, бялото и жълтото се слеят в едно всепоглъщащо зелено; когато и последната пряспа по планинските върхове се стопи; когато чувствата й станат прекалено жарки и разцъфнат в огнено първата роза, пролетта ще си отиде, за да отстъпи място на лятото…

бутон за сайт