Усеща се във въздуха. Още е студен, но не по същия начин. Не толкова трайно и не така безнадеждно. С обещание за промяна и пролет. Изпълнен с онова едва доловимо ухание, което ти казва, че е време да се събудиш и да започнеш да мечтаеш.

Слънцето още не успява да стопли телата ни, но разлива щедро лъчите си и стопля душите ни. Разтапя последните останали парченца лед по земята и в сърцата ни. И на устните ни грейва усмивка, за да умножи слънчевите лъчи и да удвои силата им.

Тук-там купчинки сняг свидетелстват, че зимата не е била само далечен мираж, а наистина я е имало. Всъщност още е рано за пролетта. Зимата не си е отишла и всеки момент може да се завърне с цялата сила на снежните виелици, но знаеш, че ще е само за малко – за час или ден, или два – като последно сбогуване преди дълга раздяла до следващия ноември.

Хората са нетърпеливи, изпълват улиците и парковете в градовете, като придошла от топящите се снегове буйна река, устремена към неизвестно бъдеще и жадна за топлата ласка на вятъра, освобождаващ я от сковаващия лед. Когато започнат да цъфтят кокичета, хората започват да вярват в чудеса. Забравят, че всичко наоколо е сиво и в душата им настъпва пролет.

бутон за споделяне