Обичам да помагам на хората. С дума, казана на място. С правилно зададен въпрос. С това, че просто съм до тях и търпеливо слушам. С домашните в училище, с копие на лекциите от университета, с писане на курсови работи „в екип”. С подсказване на изпити, с 10лв на заем. Дори този блог възникна с идеята да ти помогна да се усмихваш малко повече.

Някои хора се възползват от помощта. Изискват все повече без дори едно „благодаря”. Отне ми много време докато го разбера, а после малко болеше. Сега обикновено успявам да разпозная такива хора по-навреме.

Въпреки тях не се отказах да продължавам да помагам. Има и такива, които го оценяват. Някои мълчаливо, други с едно искрено „благодаря”, трети – като са до теб, когато ти имаш нужда от помощ. Приятно е да чуеш „благодаря”, не отричам, но удовлетворението идва просто от това, че си помогнал.

Винаги обаче ми е била трудна обратната позиция – да получавам помощ. Трудно ми е понякога да помоля за съвсем дребни неща, а колкото по-големи са – толкова по-зле. Отказвала съм помощ, за да докажа на другите и на себе си, че мога да се справя сама. Всъщност може би най-трудното е да признаеш пред себе си , че имаш нужда от помощ.

По-късно разбрах, че макар и да има неща, с които трябва да се справиш сам, няма нищо лошо в това да получиш малко помощ в труден момент, особено ако тя идва от някой искрено загрижен за теб. Отказвайки нечия помощ, ти му пречиш, отнемаш му възможността да направи нещо добро. А приемайки помощта му с благодарност, му позволяваш да извърши едно добро дело, да се почувства ценен и удовлетворен. Така, както се чувстваш ти, помагайки на другите.

Помагай без да очакваш нищо в замяна. И приемай чуждата помощ с благодарност.

share button