По принцип не говоря много. Но пък умея да слушам и да задавам правилните въпроси, а отговорите оставям на хората да си ги намерят сами. (Така са ми казвали, пък колко е вярно…) Когато заговоря обаче за нещата, които пиша, за оптимизма, за това как трябва да търсим красивото и доброто около нас, нещата се променят. Вчера, например, се опитвах да обяснявам за това как вечер, вървейки към вас е по-добре да си мислиш „колко красива е луната“, отколкото „леле, какъв е студ“; за това колко е красиво магазинчето с цветя до работа; за една жена, която видях, докато чаках за една среща, и която си играеше с детето си, което подхвърляше един розов балон. И можех още доста да продължа с обясненията.

Казват, че когато говориш за нещо, което правиш с желание, удоволствие, страст, гласът ти се променя и в очите ти се появява малко по-различно пламъче. Виждала съм го в други хора и не знам как, но веднага се усеща. И макар че често се съмнявам, ми се иска да мисля, че за себе си съм го намерила. Още не знам как да ти помогна да намериш своето, или по-точно как да те убедя да започнеш да го търсиш. Но няма да се отказвам.

А за тези, които сте го намерили – не му позволявайте да угасне!

сподели бутон

No related posts.