Търся очите на хората. Цветовете им. А те ги крият зад черни слънчеви очила.

Търся цвета на чисто кафе, черна нощ, течен шоколад, мляко с нес и зрели вишни. Обожавам топлите кафеви очи и имам “лошия” навик да се влюбвам в тях. Търся цвета на зелена степ и на дълбоко море, на бистри сини езера и септемврийско небе. В сините очи можеш да потънеш и казват, че пазели от уроки. Търся цвета на зряла трева с прокрадващи се златни нишки, сребристо сиво – тъмно и топло, и гълъбово синьо търся.

Търся цветовете в очите на непознатите, с които се разминавам. А между другото… можеш ли да кажеш какъв цвят са очите на най-близките ти приятели? И на колегата от съседното бюро, с когото работиш от пет години насам? Само че без да налучкваш.

Моите се променят. Понякога са тъжни и сиви и угаснали, а когато плачат губят цвета си. Друг път са сини и усмихнати. И когато грее слънце отразяват небето.

Казват, че очите са прозорец към душата на човек. Но някои прозорци остават затворени и само отразяват околния свят – като огледало – без да допускат нищо навътре или навън. Ако изразът е верен, то има много уморени и тъжни души. Затова понякога не искам да докосвам през очите душата на хората. Страх ме е какво има скрито дълбоко вътре, където дори и те не смеят да надникнат. А скритото винаги оставя след, дори и в усмихнати очи.

И търся живи очи. Очи, в които все още свети искра. Защото душата е жива и грее и светлината й, дори и бледа прониква през малките прозорчета на очите.

бутон за споделяне