Мислех си, че поглеждам към небето достатъчно често, поне в сравнение с повечето хора, но след като прочетох „Крадецът на книги” вече не съм сигурна, че е така. Там небето неизменно присъства във всяка сцена в милиарди неповторими нюанси и никога не е просто „синьо”, а облаците никога не са просто „бели”.

„Хората наблюдават цветовете на деня само в началото и в края му, но за мен е ясно, че всеки следващ миг денят преминава през множество отсенки и интонации. Един единствен час може да се състои от хиляди различни часове.”

Колко е вярно! Любуваме се на изгревите и залезите, когато се сетим да ги забележим, а през деня оставаме затворени в тъмни офиси. Там над нас остава белия таван и изкуствената светлина. Няма място за небе и слънчеви лъчи. Няма и време. И в преносен смисъл – наблюдаваме цветовете на живота само в началото и в края му. Като деца в началото при изгрева в очакване на слънцето да заблести с пълна сила и на живота да разкрие всичките си чудеса. И накрая – в очакване на залеза, чудейки се дали не сме изпуснали деня и дали сме взели всичко от живота си.

Въпреки заглавието на постинга, мисълта ми всъщност беше за книгата. За начина, по който е описано в нея детството и живота. Истинско, искрено, малко наивно, изживяно докрай. Пъстро и цветно и черно-бяло, защото доброто и злото се редуват, след смеха следват сълзи, а крадците правят най-големите подаръци. Абсолютното щастие тук и сега от нещо съвсем мъничко и откровеност до болка, защото всъщност всичко е толкова простичко и естествено. Изживените моменти и онези – пропуснатите, за които съжаляваме цял живот.

„Това е човек – смес от добро и зло – само добави малко вода и разбъркай”. Не знам дали съм чувала по-точно определение.

„- Прочетохте ли я – попита ме тя, но не ме погледна, приковала поглед в думите.
Кимнах.
- Много пъти.
- А разбрахте ли я?”

Не знам дали някога бих могла да разбера напълно тази книга и всичко, за което говори, но щом затворих последната страница имах желание да отгърна корицата и да започна да я чета отначало (а аз никога не препрочитам книги).

Сега само искам да попитам – дали би отворил прозореца и погледнал за секунда навън, нагоре към небето. Видя ли? Какъв цвят има? Само не ми казвай “син”, небето никога не е просто “синьо”!

*Снимките са направени на едно и също място в разстояние на няколко часа.

PS: Повече за книгата тук и тук, макар че невъзможно да се опише – трябва да се прочете…

бутони за споделяне