Преди време по един конкретен повод се бях замислила за вещите и за това как се привързваме към тях.

Свикваме с вещите и не ги забелязваме. Не осъзнаваме колко по-лесен правят живота ни и колко много всъщност зависим от тях. Разбираме го едва когато крушката изгори, сешоара гръмне, когато сме с мокра коса и закъсняваме за работа, а на монитора се изпише “ERROR” точно преди да натиснем “save”.

Към някои вещи пък се привързваме. Картичка, дребен сувенир от далечно пътуване или дори дреха, която сме носили в определена вечер. Отдавна не ги използваме, стоят забутани в някое чекмедже и се сещаме за тях най-много веднъж в годината. И въпреки това ни е трудно да се разделим с тях.

Дори когато знаем, че любимата ни химикалка, отдавна останала без мастило, ще зарадва някой приятел, колекциониращ химикалки; че блузата, която вече няма да облечем, може да стопли някой друг; че книгата, която няма да отворим повторно, може да бъде прочетена отново. А усмивката на човека, който получава тези неща, наистина си заслужава (дори понякога да не можеш да я видиш).

Някъде бях чела, че разчиствайки дома си от ненужните вещи, отваряме пространство, в което да се случат и да се появят нови неща. И идеята ми харесва.

PS: А докато пишех това се сетих и за два текста, които бях чела за счупените чаши – тук и тук.

споделяне на връзка