На този празник все споменават имена от миналото. Не че не заслужават да си спомняме за тях – напротив. Но покрай тях не трябва да забравяме и днешните будители. А това, че имената им не са известни на всички, не означава, че такива хора няма. Все още има хора, които с любов правят музика, театър, които пишат и рисуват. Все още има учители, които сякаш са родени да бъдат такива и които ги е грижа за децата.

Като първата ми учителка по български език, която ни е държала ръцете и ни е помагала да напишем правилно буквата „а”. Като учителя ми по литература, който наистина ни караше да мислим, а не да учим наизиуст литереатурни разработки с думи, които не разбираме. Като учителката ми по английски, която ни даваше контролни, които бяха по-трудни от изпита, но благодарение на това всички го взехме и минахме подготвителен клас. Като учителката ми по география, която все се оплакваше, че ако й плащат според знанията ни, кученцето й ще умре от глад, но все пак успя да ни накара да научим столиците на всички европейски държави.

Като учителката ми по литература, която три пъти ни кара да пренаписваме един преразказ, за да стане най-накрая както трябва. Беше 3-ти или 4-ти клас, а още помня разказа, не знаех нито как се казва, нито от кого е, но преди две седмици случайно попаднах на него и веднага го познах: „Майчина сълза” на Ангел Каралийчев.

бутони за социални мрежи