Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми;
и както тез могили без трънье и без храсти,
душата ми е чиста от зависти и страсти
и пълна с упоенье, забравя за светът,
при туй величье нямо утихнува ядът,
и само ветровете – възушни буйни орди,
от връх на връх пренасят напевите си горди.

„На ком“
Иван Вазов

Истината е, че макар и да се качих до върха, трябваше да прочета стиха на Вазов, за да придобия представа за гледката, която се разкрива от там. Защото пред моя поглед имаше единствено плътна сива стена, която на моменти скриваше дори и хората, които вървяха пред мен. Не се оплаквам – планината ми харесва и такава – някак по-истинска е, силна и предизвикваща едновременно възхищение и една малка доза страх.

Сбъркахме пътя за нагоре почти в самото начало (за наше оправдание по средата на широк черен път се отклонява пътека вляво, без табели, без маркировка бяло и червено, каквато ни трябваше – просто няма как да се забележи от пътя). След като хубавия черен път свърши под един влек и дълго умуване между две „нещо като пътечки“ все пак избрахме правилната посока :-) Но нещото-като-пътека се изгуби из гората, в която нямаше никакви индикации за маркировка или табели. В гората добре – на сянка, стъпваш по камъчета и корени на дървета, вярно малко изкачване, но се преживява. Но гората по едно време свърши и преминахме в друг растителен пояс – този на ниските храсти и по-точно – на бодливите ниски храсти ;-)

Посоката ясна – напред и нагоре… и леко в ляво. И така нагоре, нагоре, нагоре и все си мислиш, че все някога ще дойде равно и ще стигнеш до билото – ама нямааааа ;-) Поне попаднахме на зимната маркировка и това подейства малко успокояващо. И най-вече стратегията да вървиш с първата групичка най-отпред ми върши перфектна работа: първо имаш повече време за почивка и второ – знаеш, че има хора зад теб и няма страшно ако поизостанеш от първите.

Равното все пак го стигнахме, но там възникна друг проблем – табелата за връх Ком беше счупена и сочеше право надолу. Както бяхме изморени, едва ли някой щеше да има нещо против точно тук да е връх Ком наистина ;-) Още повече, че до сега времето беше слънчево и гледката, на която не бяхме имали време да се наслаждаваме докато се изкачвахме, сега беше пред нас в цялата си прелест. Равното поле, язовирите и червените покриви на къщите в Берковица.

Бърза справка с картата и успяхме да изберем правилния от двата върха, за които се колебаехме. И тук вече дойдоха облаците и мъглата. Внезапно. Буквално за минути. Просто извираха под нас. Както си вървиш виждаш някъде отдолу по склоновете на планината плътна завеса, която вятърът издухва по земята пред теб. И накъдето и да погледнеш всичко става сиво. Само тук-там мъглата се разкъсва и разкрива за миг малки зелени поляни преди да ги скрие отново.

Последните крачки към върха са най-трудни, но и най-приятни, защото знаеш, че си успял и че усилието си е заслужавало. Няма смисъл да се опитвам да описвам усещането – невъзможно е, просто трябва да се изживее. Чувството на свобода, щастие, което имаш тук и сега високо над всички дребни проблеми. Едва по-късно осъзнавам, че поне за няколко часа съм успяла да извадя от главата си мислите, които иначе не искат да излизат от там.

Спасявам няколко души от глад с моите запаси от храна и раницата ми значително олеква ;-) Може би и затова не усещам пътя надолу. Вече по правилната (и наистина идеална) пътека то ни отнема само час и половина – два пъти по-малко в сравнение с близо 3-часовото изкачване (но пък ако я бяхме уцелили и на изкачване, как щяхме да имаме после интересни истории за разказване :-) В хижата остатъците от снощната вечеря биват набързо унищожени. И едва когато тръгваме обратно към града, започва да вали.

споделяне на връзка

Още по темата:

1. Приказка за трите върха
   И винаги поглеждайки към планината и трите върха той виждал единствено върхът, към който никога не тръгнал....
2. Едно пътуване до… Осмарски скални манастири
   На Шуменското плато има доста скални манастири, но никога до сега не бях ходила на който и да е от тях. Основната причина е, че...
3. Разказ по картинки :)
   Слънцето създава красиви гледки, които ще запечаташ на снимка. Мъглата, поройният дъжд и градушката понякога създават емоции, които помниш завинаги или истории, които след време...
4. Моето лято
   Ето и обещаният отчет за ваканцията :-) Малко дългичко се получи, но има много неща за разказване. Така че зареди се с търпение, а след...
5. Една разходка до… Бояна
   Поредният уикенд с високи температури ме прогони от София и в търсене на прохлада се отправих отново към Витоша. Този път пътешествието ме отведе към...