Миналата година пропуснах фестивала “Сцена на вековете”, но тази година попаднах на информацията за него навреме. И беше прекрасно.

Топлата вечер и меките лъчи на залязващото слънце. Камъните, нагрети през деня и все още излъчващи топлина. Усмихнатите хора, които продават билетите и после учтиво ти обясняват накъде е сцената. Факта, че са помислили за храна и напитки, спасяващи от глад и жажда хората, дошли направо след работа (или като мен – направо от друг град). Отличното разположение на сцената и трите екрана, върху които през цялото време текат надписи с превод на български и английски. Много добра организация – просто явно като се помисли малко и стават нещата.

Точно „Дон Карлос” ми се стори малко тежка за слушане като музика, поне в сравнение с другите опери, които съм гледала, но пък усещането си е невероятно. Осветената сцена декорите, костюмите. Преди стотици години по уличките на Царевец трябва да са се разхождали хора, облечени точно така. И звездите – встрани от светлините на града небето е обсипано със звезди. Същите звезди, които са греели над този хълм и преди много, много векове. И под тези същите звезди на техните тържества пак е звучала музика, макар и друга. Под тези звезди са се водили същите борби за власт. И същите битки, само че истински.

Музиката има невероятната способност да те пренася в един друг свят и да те кара да забравиш всичко останало. Магия, която не може да се опише с думи. Магия изградена от музика, вълшебни гласове, древна история, звездно небе и песента на щурците.

PS: Сега като си чета какво съм написала и ми се струва недостатъчно, за да предаде усещането…

сподели ме