Има някои моменти, които човек иска да запази завинаги. Не като образи и снимка, а като начин, по който се е чувствал в този миг. Защото нито един фотоапарат не може да улови топлината на нечие докосване, блясъка на нечии очи, срещата между два погледа, които говорят без думи.

Моменти на съвършено спокойствие и тишина, притихналост, безгрижие и сливане със света около теб. Моменти на безгранично щастие, бликнало в един кратък миг, в който всичко останало престава да съществува. Моменти на тиха радост, в които поглеждаш на случващото се отстрани и осъзнаваш колко много имаш всъщност и колко благодарен трябва да си за това, че си точно тук, точно сега, точно с тези хора. Моменти на близост, в които си прегърнал някой толкова силно, че не искаш да го пускаш никога до края на живота си. Моменти на необуздано вдъхновение, в които всичко ти се струва възможно и имаш чувството, че нищо не може да те спре. Моменти на неочаквани открития, в които целият ти свят сякаш се преобразява и се питаш защо никой не ти е казал за това по-рано и как можеш да продължиш да живееш по същия начин, след като вече имаш тази информация.

Образите от подобни мигове избледняват само след часове или дори минути. Всъщност дори самият ни опит да си ги припомним вече ги деформира и изкривява, доукрасява и изтрива несъвършенствата. Остават само дребни жестове, поглед, ръкостискане, откъслечни изрази, които след време съвсем ще бъдат забравени, и една ръка, поставена на рамото ти. Най-дълго остава споменът за чувствата и усещанията. Ежедневните бъркотии се опитват да изтрият и него, докато ти с всички сили се опитваш да го задържиш. Да го скриеш дълбоко в сърцето си, да го защитиш и запазиш завинаги, за да можеш отново и отново да се връщаш към него и да се зареждаш със същата енергия и ентусиазъм, които си изпитал и тогава – в онзи изключителен миг, който знаеш, че се случва само веднъж и никога няма да се повтори.

бутони за споделяне