Ето и обещаният отчет за ваканцията :-) Малко дългичко се получи, но има много неща за разказване. Така че зареди се с търпение, а след края на разказа гарантирам, че ще ти се прииска да нарамиш раницата и да тръгнеш незабавно към Родопите :-)

За да ги видиш на цял екран от Menu избери Full screen. Извинявам се за лошото качество на снимките но за една седмица сдадоха багажа и двата фотоапарата и половината са правени с телефон :-(

Изходен пункт за всички разходки е село Полковник Серафимово, близо до Смолян. Някога е било доста голямо – имали са 1000 ученици в училището, сега е почти изоставено. Край него се намира Малката или Родопската Шипка, но понеже няколко пъти сме ходили там, тази година така и не стигнахме до паметника и затова остана без снимки…

И така първата забележителност… Дяволският мост край Ардино. Бях ходила скоро там – точно след нова година. Сега реката е изгубила невероятния си синьо-зелен цвят, открояващ се на фона на белите скали, но мястото е все така красиво, макар и по различен начин. До моста има 6-7км черен път, които минахме пеша – по-смелите стигат до долу с коли, но като ги слушах как дрънчаха по пътя (а имаше и едни закъсали) – по-добре без такива опити :-) А и ако бяхме слезли с кола щяхме да пропуснем неограниченото количество къпини покрай пътя – огрени от слънчевите лъчи и поради това още по-ароматни. Сега имах повече време за разглеждане на самия мост и околността – катерене по камъните, слизане до реката и много снимки от всеки възможен ъгъл :-) Впечатляващ е с размерите си и на времето е бил част от главен път, свързващ Беломорието с Тракия, а сега стои някак самотно, скрит в полите на планината.

Още от малка все ходя в Родопите и все още продължавам да откривам нови прекрасни места, които незнайно защо до сега сме пропускали. Едно такова място е Момчиловата крепост. От най-високата част на село Градът започва километър и половина черен път (доста добър и поддържан, но ние за всеки случай като не знаем – пак пеша :-) Пътят завършва пред малък информационен център, откъдето след като изчетохме цялата възможна информация, започнахме и изкачването към крепостта – горска пътека, а след това дървени стълбички, мостчета – много добре направено. От самата крепост не е останало много – само основите на правоъгълна постройка и част от стена – но все още продължават да копаят по някакъв проект с участието на деца. Това, което е уникално, е гледката. Върхът е най-високото място в околността и като се завъртиш на 360 градуса няма нищо което да спира погледа ти – във всички посоки се разстилат Родопите – десетки катове, които стават все по-сини с приближаването си към хоризонта, докато накрая не се слеят напълно с него. Тук-там се белеят къщите на някое малко селце или градче. Има много красиви гледки в Родопите, но обикновено все в една посока – като се обърнеш и погледът ти се спира в някой по-висок склон или отвесна скала, а тук е различно и ти се струва, че можеш да полетиш. Хората са знаели къде да строят крепости – от върха се вижда всичко, наистина като на длан. Може би затова мястото е било важно и за траките и освен крепостните стени има останки и от тракийско светилище. Друго уникално в това място е и панорамната площадка в подножието на самият връх, която прави почти пълен кръг около него и от която се разкрива прекрасна гледка към Смолян.

Следващото прекрасно място открихме малко случайно – има табелки, сочещи към него, но те не помагат особено, а то всъщност е точно до пътя. Намира се по поречието на река Арда, която в този район обикновено си тече разлята към 10м широка и не повече от 30см. дълбока. За броени метри обаче реката се преобразява до неузнаваемост. В този участък, наречен Горлото, коритото й се стеснява, обградено от отвесни бели скали, в които водовъртежите са издълбали с течение на времето перфектни кръгове. Бистрата прозрачна вода, придобива тъмно син цвят. Там, до където слънчевите лъчи проникват във водата, прозират огромни камъни. А отвъд тях е черна бездна, която те привлича, омагьосва те, така че не можеш да откъснеш поглед от нея и в същото време заплашва да те погълне. Дъното не се вижда, а ти се иска да го достигнеш. Потърсих малко информация и пише, че в дъждовните сезони на най-дълбоките места водата достига до 8м.

Продължавам с Орфеевите скали край връх Снежанка. Според легендата от тях някога е свирил Орфей и е омагьосвал с музиката си всички, които го чуят. Гледката, която се разкрива от скалите към Смолянските езера е невероятна, била съм там няколко пъти, но този път ме омагьоса и нещо друго. Когато стигнахме до скалите, край едно от езерата, долу в ниското тъкмо откриваха някакъв фестивал. Под звуците на родопски гайди, а след това и на българския химн. Мелодиите достигаха кристално ясни, повтаряни многократно от ехото, което огласяше цялата планина, разкрила се пред нас. Усещането да слушаш такава музика на такова място е наистина неповторимо и не може да бъде описано.

Следва разходката ни до смолянските водопади. Миналата година бях ходила там, но така и не стигнахме до края – направихме огромната грешка да се върнем обратно от средата на кръговия маршрут – връщане, което сега разбрах, че всъщност е било по-трудно, отколкото да минеш целия кръг. Пътеката е изключително красива – в първата си половина се движи изцяло покрай реката, която се минава на няколко пъти по дървени мостчета. Жалко е, че екопътеката не се поддържа (за което има предупредителни табели) и едно мостче беше почти срутено, както и половината от черния път в началото. По реката има многобройни малки водопадчета, по-дълбоки вирове, а брегът е потънал в зеленина. В края на този участък се намира най-големият водопад – Орфей, наречен така, защото струите на водата се разделят и напомнят струните на лира. Следва най-трудната част, където пътеката се стеснява и трябва да се държиш за едно метално въже, за да минеш. След последния водопад – Сърцето – пътеката вече се движи през гората високо над реката, към панорамните площадки. Площадките – Евридика и Стражите – са изведени встрани от основната пътека към отвесни скали, от които се разкриват прекрасни гледки към Смолян. След слизането, което ми се стори доста продължително, се озоваваш почти в началната точка. Отдалеч разстоянията изглеждат наистина огромни, като погледнеш назад и видиш къде си се катерил, но разходката е приятна и докато вървиш не се усеща.

И за финал още един водопад – Сливодолско падало. Малко ми беше странно, че пътеката към него започва малко в средата на нищото – веднага вляво след последния тунел след Бачковския манастир. От там започва и биосферният резерват Червената стена, защитен от ЮНЕСКО, в който се срещат 33 растителни вида, включени в червената книга на България. Пътеката в началото е все покрай реката, чието дъно е покрито с големи сиви камъни, които придават и на водата особен сиво-синкав цвят. На места пътеката се издига доста над реката и макар, че изкачванията не са стръмни, пътеката е доста тясна и не е много за хора със страх от високото (като мен ;-) Това важи в особена сила за последното изкачване преди водопада – може направо да ти се завие свят, но гледката наистина си заслужава. На снимките не изглежда много впечатляващо, но водопадът е висок 40м, така че повярвайте им – невероятно е!

И това не е всичко… Времето между всички тези забележителности беше пълно с топли и гостоприемни хора, вкусни родопски гозби; огромно количество малини, къпини, боровинки и късно зреещи горски ягоди, които наричат „зонички“; току що приготвен конфитюр от същите тези плодове; истинско мляко и боров мед; чай, приготвен от мащерка, мента, жълт кантарион и бял равнец, брани през деня и изпит с книжка в ръка пред горяща камина (колкото и невероятно да звучи на фона на летните жеги в планината вечер е стуууд :-)

бутони към социални мрежи

Още по темата:

1. Моето лято… в минало време
   Вече разказах за почивката си през тази година, но в разказа липсваше моментът с краткия престой в Пампорово. Ако не друго той поне ми припомни...
2. Едно пътуване до… Медвен и Жеравна
   Разказ за едно вълшебно пътуване до Медвен и Жеравна. Калдъръмени улички и малки къщи, които в по-голямата си част за запазили старинният си стил. Пролет...
3. Едно пътуване до… Осмарски скални манастири
   На Шуменското плато има доста скални манастири, но никога до сега не бях ходила на който и да е от тях. Основната причина е, че...
4. Една разходка до… Бояна
   Поредният уикенд с високи температури ме прогони от София и в търсене на прохлада се отправих отново към Витоша. Този път пътешествието ме отведе към...
5. На Ком
   Оттук окото волно прегради не намира. Вселената пред мене покорно се простира....