Ето и обещаният отчет за ваканцията :-) Малко дългичко се получи, но има много неща за разказване. Така че зареди се с търпение, а след края на разказа гарантирам, че ще ти се прииска да нарамиш раницата и да тръгнеш незабавно към Родопите :-)

За да ги видиш на цял екран от Menu избери Full screen. Извинявам се за лошото качество на снимките но за една седмица сдадоха багажа и двата фотоапарата и половината са правени с телефон :-(

Изходен пункт за всички разходки е село Полковник Серафимово, близо до Смолян. Някога е било доста голямо – имали са 1000 ученици в училището, сега е почти изоставено. Край него се намира Малката или Родопската Шипка, но понеже няколко пъти сме ходили там, тази година така и не стигнахме до паметника и затова остана без снимки…

И така първата забележителност… Дяволският мост край Ардино. Бях ходила скоро там – точно след нова година. Сега реката е изгубила невероятния си синьо-зелен цвят, открояващ се на фона на белите скали, но мястото е все така красиво, макар и по различен начин. До моста има 6-7км черен път, които минахме пеша – по-смелите стигат до долу с коли, но като ги слушах как дрънчаха по пътя (а имаше и едни закъсали) – по-добре без такива опити :-) А и ако бяхме слезли с кола щяхме да пропуснем неограниченото количество къпини покрай пътя – огрени от слънчевите лъчи и поради това още по-ароматни. Сега имах повече време за разглеждане на самия мост и околността – катерене по камъните, слизане до реката и много снимки от всеки възможен ъгъл :-) Впечатляващ е с размерите си и на времето е бил част от главен път, свързващ Беломорието с Тракия, а сега стои някак самотно, скрит в полите на планината.

Още от малка все ходя в Родопите и все още продължавам да откривам нови прекрасни места, които незнайно защо до сега сме пропускали. Едно такова място е Момчиловата крепост. От най-високата част на село Градът започва километър и половина черен път (доста добър и поддържан, но ние за всеки случай като не знаем – пак пеша :-) Пътят завършва пред малък информационен център, откъдето след като изчетохме цялата възможна информация, започнахме и изкачването към крепостта – горска пътека, а след това дървени стълбички, мостчета – много добре направено. От самата крепост не е останало много – само основите на правоъгълна постройка и част от стена – но все още продължават да копаят по някакъв проект с участието на деца. Това, което е уникално, е гледката. Върхът е най-високото място в околността и като се завъртиш на 360 градуса няма нищо което да спира погледа ти – във всички посоки се разстилат Родопите – десетки катове, които стават все по-сини с приближаването си към хоризонта, докато накрая не се слеят напълно с него. Тук-там се белеят къщите на някое малко селце или градче. Има много красиви гледки в Родопите, но обикновено все в една посока – като се обърнеш и погледът ти се спира в някой по-висок склон или отвесна скала, а тук е различно и ти се струва, че можеш да полетиш. Хората са знаели къде да строят крепости – от върха се вижда всичко, наистина като на длан. Може би затова мястото е било важно и за траките и освен крепостните стени има останки и от тракийско светилище. Друго уникално в това място е и панорамната площадка в подножието на самият връх, която прави почти пълен кръг около него и от която се разкрива прекрасна гледка към Смолян.

Следващото прекрасно място открихме малко случайно – има табелки, сочещи към него, но те не помагат особено, а то всъщност е точно до пътя. Намира се по поречието на река Арда, която в този район обикновено си тече разлята към 10м широка и не повече от 30см. дълбока. За броени метри обаче реката се преобразява до неузнаваемост. В този участък, наречен Горлото, коритото й се стеснява, обградено от отвесни бели скали, в които водовъртежите са издълбали с течение на времето перфектни кръгове. Бистрата прозрачна вода, придобива тъмно син цвят. Там, до където слънчевите лъчи проникват във водата, прозират огромни камъни. А отвъд тях е черна бездна, която те привлича, омагьосва те, така че не можеш да откъснеш поглед от нея и в същото време заплашва да те погълне. Дъното не се вижда, а ти се иска да го достигнеш. Потърсих малко информация и пише, че в дъждовните сезони на най-дълбоките места водата достига до 8м.

Продължавам с Орфеевите скали край връх Снежанка. Според легендата от тях някога е свирил Орфей и е омагьосвал с музиката си всички, които го чуят. Гледката, която се разкрива от скалите към Смолянските езера е невероятна, била съм там няколко пъти, но този път ме омагьоса и нещо друго. Когато стигнахме до скалите, край едно от езерата, долу в ниското тъкмо откриваха някакъв фестивал. Под звуците на родопски гайди, а след това и на българския химн. Мелодиите достигаха кристално ясни, повтаряни многократно от ехото, което огласяше цялата планина, разкрила се пред нас. Усещането да слушаш такава музика на такова място е наистина неповторимо и не може да бъде описано.

Следва разходката ни до смолянските водопади. Миналата година бях ходила там, но така и не стигнахме до края – направихме огромната грешка да се върнем обратно от средата на кръговия маршрут – връщане, което сега разбрах, че всъщност е било по-трудно, отколкото да минеш целия кръг. Пътеката е изключително красива – в първата си половина се движи изцяло покрай реката, която се минава на няколко пъти по дървени мостчета. Жалко е, че екопътеката не се поддържа (за което има предупредителни табели) и едно мостче беше почти срутено, както и половината от черния път в началото. По реката има многобройни малки водопадчета, по-дълбоки вирове, а брегът е потънал в зеленина. В края на този участък се намира най-големият водопад – Орфей, наречен така, защото струите на водата се разделят и напомнят струните на лира. Следва най-трудната част, където пътеката се стеснява и трябва да се държиш за едно метално въже, за да минеш. След последния водопад – Сърцето – пътеката вече се движи през гората високо над реката, към панорамните площадки. Площадките – Евридика и Стражите – са изведени встрани от основната пътека към отвесни скали, от които се разкриват прекрасни гледки към Смолян. След слизането, което ми се стори доста продължително, се озоваваш почти в началната точка. Отдалеч разстоянията изглеждат наистина огромни, като погледнеш назад и видиш къде си се катерил, но разходката е приятна и докато вървиш не се усеща.

И за финал още един водопад – Сливодолско падало. Малко ми беше странно, че пътеката към него започва малко в средата на нищото – веднага вляво след последния тунел след Бачковския манастир. От там започва и биосферният резерват Червената стена, защитен от ЮНЕСКО, в който се срещат 33 растителни вида, включени в червената книга на България. Пътеката в началото е все покрай реката, чието дъно е покрито с големи сиви камъни, които придават и на водата особен сиво-синкав цвят. На места пътеката се издига доста над реката и макар, че изкачванията не са стръмни, пътеката е доста тясна и не е много за хора със страх от високото (като мен ;-) Това важи в особена сила за последното изкачване преди водопада – може направо да ти се завие свят, но гледката наистина си заслужава. На снимките не изглежда много впечатляващо, но водопадът е висок 40м, така че повярвайте им – невероятно е!

И това не е всичко… Времето между всички тези забележителности беше пълно с топли и гостоприемни хора, вкусни родопски гозби; огромно количество малини, къпини, боровинки и късно зреещи горски ягоди, които наричат “зонички”; току що приготвен конфитюр от същите тези плодове; истинско мляко и боров мед; чай, приготвен от мащерка, мента, жълт кантарион и бял равнец, брани през деня и изпит с книжка в ръка пред горяща камина (колкото и невероятно да звучи на фона на летните жеги в планината вечер е стуууд :-)

сподели ме