Напоследък не ми е особено оптимистично. Тези, които ме познават го усещат (включително и по това, че спирам да им мрънкам да се срещнем), но мисля, че си личи и в нещата, които се опитвам да пиша. Има и такива моменти. Не знам защо допуснах този да продължи така дълго. И унесена във все едни и същи мисли, неосъществени разговори и въображаеми случки, пропуснах пролетта да премине край мен без да я забележа. Всъщност забелязах я; знаех, че е тук, но не можах да й се зарадвам и да я усетя истински.

Понякога е нужен приятел, за да ти каже истината, да те стресне малко, да те накара да се огледаш наоколо, да видиш нещата от друг ъгъл и да разбереш какво си причиняваш (и благодаря, че поне опита). Друг път дори и това не помага и трябва да си осъзнаеш нещата сам. И да вземеш решение да ги промениш.

Да повярвам отново, че животът е прекрасен. Да повярвам отново в мечтите си и в това, че един ден те ще станат реалност, макар и не точно по начина, по който си ги представях преди. Да повярвам, че точно аз заслужавам да бъда щастлива и мога да бъда щастлива. Просто вместо да мисля за миналото и изгубените в него надежди, трябва отново да започна да творя бъдещето, което желая. Да си припомня отново нещата, които ме вълнуват и радват, които правя с ентусиазъм и удоволствие. Да създам условия промените, които искам, да се случат, а не да чакам да станат от само себе си или някой друг да ги направи вместо мен. И отново да започна да забелязвам прецъфтяващите вече кестени и първите рози, разцъфнали в градинката.

Защото знам, че мога да се справя с това. Защото светът е прекрасен и не заслужава да изпускаш нито един миг от него, напротив – трябва да го изживяваш и да му се наслаждаваш. Защото след толкова много мрачни и облачни дни най-накрая, докато пиша това, изгря слънце.

сподели бутон