Провокирано от „Доброто в нас – тема за размишеления“ и „Приятели“ Прочетох двете неща почти едновременно и ме накараха да се замисля…

Случвало ми се е да помагам съм на хора без да получа дори едно „благодаря“. За някакви дребни неща, но все пак… Всъщност някои дори не бяха доволни от помощта, защото била недостатъчна, а в същото време те самите не бяха положили никакви усилия да си помогнат сами. Не съм очаквала нищо конкретно в замяна. Помагала съм, защото съм можела да помогна, защото не мога да отказвам да помогна и защото помагайки, съм се чувствала добре. И макар да съм помагала заради самата себе си, все пак съм била разочарована, когато съм осъзнавала, че на насрещната страна не може да се разчита.

С повечето от тези хора с годините изгубих връзка, дори не заради конкретната случка, а поради много други обстоятелства; просто и аз не съм се стремяла да поддържам контакти. С един от тях обаче нещата се случиха по малко по-различен начин. Не знам как, но с времето тя осъзна колко много пъти съм била и продължавам да бъда до нея винаги, когато има нужда във всяко едно отношение. И сега между нас има едно прекрасно приятелство. И знам, че също мога да разчитам на нея ако се осмеля да си призная, че имам нужда от помощ, което винаги ми е било трудно.

Една от преподавателките ми в университета казваше, че когато помагаме на другите хора, всъщност го правим заради себе си. Защото изпитваме вътрешна нужда да помагаме; защото когато помогнем на някого, това ни кара да се чувстваме полезни и доволни от себе си; защото ако откажем на някого помощта си, се чувстваме мъничко виновни за това, че сме можели да направим нещо, а не сме. И ако приемем, че наистина е така, че помагаме не заради другите, а заради себе си, то тогава излиза, че те всъщност нищо не ни дължат. Ако давайки, очакваш задължително нещо в замяна, то това не е помощ, а размяна на услуги. В помощта такава уговорка няма. И си мисля, че може би е била права и би било много по-лесно ако можехме да гледаме на нещата по този начин.

Сигурно ги е имало и обратните случаи. Такива, в които аз съм получавала помощ, но не съм изразявала благодарността си достатъчно ясно. Понякога по-късно съм го осъзнавала и съм поправяла грешката, но предполагам не винаги. По едно време ме беше обхванало желание да благодаря на някои най-близки хора за помощта им (най вече с думи, които са ми казали и за които те самите вече са забравили, но на мен са ми повлияли по някакъв начин) или дори просто за това, че ги има. Повечето бяха изненадани от мейлите, които получиха, но никой не се е оплакал от тях.

Направеното добро винаги се връща при човек. Много вероятно е да не е от същото място, да стане след години и по начин, който най-малко очакваш, но все пак се връща. Поне ми се иска да вярвам, че е така.

бутон за сайт

No related posts.