Казват, че животът е път. Но пътища има много и различни.

Понякога е широка магистрала през равнината. Права и сякаш безкрайна, постепенно стесняваща се в една малка точка, слята в хоризонта – там, където е нашата цел. Многобройните платна позволяват развиването на високи скорости, пейзажът наоколо се размазва и съсредоточени в своята цел не забелязваме нищо около нас. А колкото повече се приближаваме към целта, толкова повече тя се отдалечава от нас и понякога остава завинаги скрита в недостижимия хоризонт.

Дори и магистралите обаче понякога минават през тунели. А тунелите са тъмни и страшни, особено когато са много дълги и ни се струва, че не виждаме светлината в края им. В такива моменти е важно да не забравяме, че имаме фарове, че винаги има нещо вътре в нас, което може да ни даде светлина и да ни позволи да продължим напред.

Магистралите минават и по мостове, издигнати десетки метри над огромни пропасти. Но свикнали с високите скорости, хич не ни се иска да намалим. Имаме цел, до която трябва да стигнем и колкото по-бързо, толкова по-добре, ако може дори сега, веднага. А точно сега трябва да внимаваме най-много. Понякога дори една съвсем малка грешка, дребно недоглеждане или отклонение на вниманието за секунда е способно да ни запрати на дъното на най-дълбоката пропаст.

Случва се пътят ни да минава през планината с безброй завои наляво, надясно, пак наляво и пак на дясно. Всички завои си приличат, дърветата наоколо са еднакви и ни се струва, че вече много пъти сме минавали от тук. Завоите сякаш никога няма да имат край, но ние упорито продължаваме да вярваме, че ни остава още малко, че – ето, след следващия може би се крие нашата цел.

Понякога завоите ни водят нагоре и стигайки върха за секунда ни разкриват през една малка пролука сред клоните и листата, една спираща дъха гледка. След това неминуемо следва спускане надолу. По инерция, с непрекъснато нарастваща скорост. А на нас така ни се иска да останем още малко там горе, където е така хубаво. Но не можем и единственото, което ни остава е да разчитаме на спирачките и бързите си реакции, за да не излетим от някой завой. Важно е да стигне долу живи и здрави, за да започнем поредното изкачване, което може би ще ни разкрие още по-красиви неща.

Започваме да оценяваме дори и еднолентовите планински пътища, едва когато се озовем на горска пътека. Неравна е и често ни се налага да си проправяме път сред най-различни препятствия, като тръни и гъсто преплетени клони. Катерим камъни, спускаме се в долчинки, прескачаме малки поточета. На места пътеката е едва забележима, лесно е да се изгубим. Тогава можем доста да се лутаме сред дърветата, в гората бързо се губи представа за време, пространство, цели. Важно е да не се паникьосваме и да продължим да вървим, следвайки собствената си звезда, търсейки и създавайки своя собствена пътека. Защото именно тя накрая ще ни отведе до вълшебни места, за които дори не сме и мечтали.

Казват, че на най-важните кръстовища в живота ни няма пътни знаци. Решението накъде да тръгнем зависи само от нас. Няма пътни кари, нито GPS, който да ни отведе до зададена крайна цел. Можем да питаме другите за пътя, но няма как да сме сигурни, че те го знаят. Можем да караме след някого, но е много вероятно той да пътува за другаде и да стигнем не там, където желаем.

По пътищата на живота също си има правила за движение. Има граници, които не трябва да преминаваме, също както непрекъснатата линия между две платна. Има забранени улици и места, забранени за паркиране, въпреки че понякога имаме огромна нужда да спрем тъкмо там само за 5мин. Има знаци стоп и червени светофари, които ни дават малко време за размисъл, за да станем наистина готови да продължим напред. Има улици без изход, които обаче трябва да извървим, за да научим някакъв важен урок, който ще ни върне на правилния път.Има еднопосочни улици, където обратните завои са забранени или направо невъзможни, защото миналото не може да се върне или поправи. Има моменти, в които ни се струва, че всичко и всички са срещу нас, сякаш без да искаме сме навлезли в насрещното. Или моменти, в които сякаш непрекъснато се въртим на едно място, като че ли попаднали в едно кошмарно кръгово, от което няма излизане.

В живота, както и на пътя е важно да уважаваме хората около нас, за да стигнем в крайна сметка всички до своята цел, живи и здрави. Без непозволени изпреварвания, с помощта на връзки, познати и роднини. Без отнемане на предимство, чрез подкупи и лъжи. Без преминаване на жълто в сивата икономика. Без превишена скорост на скъпи коли, купени със скрити доходи. Без засичане по завоите, защото всеки има право да следва собствения си път.

По пътя спътниците често се променят. От някоя пресечка току изниква някой и ни маха да го качим на стоп, а дали ще спрем да го вземем или не, зависи само от нас. Някои остават за кратко, други могат да се возят с нас с години. Не си тръгват, докато не решим да ги изгоним от колата или докато не стигнат до място, където пътят им се отделя от нашия и трябва да продължат нататък сами. Понякога спътниците ни дават ценни инструкции за правилната посока, помагат ни да се приближим до целта или ни предупреждават за опасни завои по пътя. Друг път заради тях се губим, поемайки по погрешно разклонение. Но спътниците винаги са необходими. За да има кой да ни смени за малко зад волана, когато имаме нужда. За да има кой да ни държи будни, когато се изморим. За да има с кого да пеем малко фалшиво усилената до дупка любима песен.

И накрая, но може би едно от най-важните неща – всеки трябва да бъде водач, а не пасивен пътник, който само чака друг да го отведе там, за където е тръгнал.

бутони за социални мрежи