Само за два дена София се превърна в истинска зимна приказка. Като започна да вали – два дена и две нощи – няма спиране. Тихо, спокойно и абсолютно незаинтересовано от факта, че е средата на седмицата и всички имат “бърза работа”. И макар много хора сигурно да се оплакват от проблемите с транспорта, никой не може да отрече красотата на отрупаните със сняг дървета. Снегът е толкова крехък и мимолетен. Едно топло дихание, едно нежно докосване и снежинките вече са се разтопили. Един повей на вятъра, няколко слънчеви лъча и вече се е превърнал в стичаща се по улиците вода. Затова нека му се радваме, докато все още го има – бял и искрящ, недокоснат от хората и черните пари от автомобилите.

През миналата седмица Витоша беше непрекъснато обвита в мъгли и облаци. Но една сутрин ме посрещна кристално чиста със снежни върхове, огрени в бледо розово. Беше абсолютно неочаквано; един от онези мигове, в които красотата на природата направо ти спира дъха. Сякаш времето забавя ход и ти се иска мигът никога да не отлита. Просто не можеш да отделиш очи от запленяващата картина и да направиш крачка напред обратно в сивото ежедневие.

Постепенно розовото избледня и бе заменено от ярко жълто, като течно злато, разливащо се по хоризонта. Интересно ми е колко ли хора забелязват тази красота. Май повечето улисани и вечно забързани я пропускат край себе си. Всяка сутрин, чакайки на светофара на Орлов мост, гледам как поне 10-20 души пресичат на червено в един кратък промеждутък от десетина секунди, в които не минават коли. И всеки път ми се иска да ги питам за къде са се разбързали толкова. И защо? И струва ли си риска? Не можем ли да спрем само за няколко секунди да се полюбуваме на красотата на природата и да започнем деня с усмивка?

бутони към социални мрежи