Едно от нещата, които най-много липсват в София, и от които човек има най-голяма нужда, е простор. Още от малка съм свикнала, когато погледна през прозореца, погледът ми да се отправя надалеч и да се спира чак, когато стигне планините на хоризонта.

Сега отново имам своето малко късче от небето. Е, не гледам към Витоша, но е по-добре от това да надничам в апартаментите на съседите, както беше преди. Не знам след колко време ще почне поредният строеж в празния парцел пред блока, но ще се радвам на хоризонта докато мога.

Най-красиви са залезите. Всеки път различни. Понякога нежни и полупрозрачни. Портокалово-оранжеви. Друг път преливащи във всички нюанси на виолетовото. Розови, като бърза целувка. Или огнено червени. Заслепяващи. Променящи се за секунди. И водещи след себе си нощта…

бутон за социални мрежи