Събуждам се и търся утрото в небето. Само на изток изсветлява, на запад е още нощ. Трябва ти простор, за да видиш контраста.
Вече не е тъмно, но светлината няма източник. Извира от въздуха, смесва се с мрака, разтваря го и го поглъща. Релефа на планината изпъква тъмен на светлия хоризонт. В ранното утро няма цветове, светът няма обем и съществува само в две измерения.
Преплетените черни клони на дърветата изглеждат като отпечатани или нарисувани йероглифи на фона на небето. То вече е преминало в розово и заедно с планината и дърветата напомня на древна японска рисунка.
Розово, лилаво, жълто, бяло, светло и по-тъмно синьо. Линиите се редуват една над друга, успоредни на хоризонта, преливат се една в друга и е невъзможно да дадеш имена на всички нюанси. Игра на лъчите с атмосферата и водните пари, или… Всъщност няма значение… Когато кажем “синьо небе” всички ние си представяме различен цвят…
Сякаш за да компенсират красотата на небето, сградите си остават черни и мога само да гадая или измислям цветовете им. Размитите им форми постепенно придобиват очертания, а сенките се отдръпват.
Мога да разказвам за спокойствието, тишината, песента на птиците и свежия въздух, но някак всички други сетива са оставени на заден план и са останали само очите, които улавят всяка подробност и се стремят да не пропуснат и най-малката промяна в събуждащия се свят.
Вече е напълно светло, но на небето продължава да блести една звезда, учудващо е колко е ярка на фона на светлото небе. Луната още грее и за един кратък миг се среща със слънцето и любовта им престава да бъде невъзможна, като в народните приказки.

бутони към социални мрежи