Петък вечер. Най-накрая! Поредният ужасен ден беше приключил. Шефът пак й се беше развикал, колегите само й пречеха, нищо не ставаше така, както тя иска и сякаш целият свят беше срещу нея. Нямаше сили за нищо и единственото й желание беше да се прибере колкото се може по-бързо вкъщи. „Всеки ден едно и също! Не ми стига работата, ами сега и това досадно пътуване!”

Запъти се към подлеза и едва не се блъсна в един млад мъж, държащ огромен букет червени рози. Младежът разсеяно се извини без да откъсва поглед от широко усмихнатото момиче, което приближаваше към него. Прегръдката им бързо прерасна в целувка. Тя почти не обърна внимание на случката. Изпита леко раздразнение, но то постепенно отмина. „Влюбени вече и не гледат къде вървят! Поне… цветята бяха хубави… и май… май всъщност щастливи изглеждаха двамата…”

Пресече подлеза и тръгна да се изкачва по стъпалата към спирката. Един господин я изпревари почти тичешком и едва не събори чашката с монети на един просяк, застанал на най-горното стъпало. Тя беше свикнала да вижда възрастния човек на това оживено място почти всяка вечер. Понякога дори му даваше по някоя стотинка и сега като че ли й стана тъжно от това, което видя. Когато се качи горе забеляза, че господинът, с когото се размина, нервно поглеждаше часовника си, а после електронното табло, отброяващо минутите до пристигането на автобуса. По едно време той сякаш реши нещо, бръкна в джобовете си, върна се назад и подаде на стареца една банкнота. Тя проследи с интерес действията му и ядосаното изражение на лицето й леко се разведри. „Може би все пак в някои хора има останало по нещо човешко.”

Автобусът пристигна, препълнен както винаги и тя едва се качи в него. На последните седалки група ученици разговаряха и се смееха на висок глас и при всеки техен вик главоболието й сякаш се усилваше. Шофьорът рязко натисна спирачки и автобусът спря на поредната спирка. Възрастна жена с бастун и подкрепяна от мъжа си едва успя да се качи по високите стъпала. Двама от учениците станаха да им помогнат и им отстъпиха местата си, след което продължиха с шегите и закачките помежду си. Странно защо сега тя вече нямаше нищо против смеха им. „Какво ли не говорят за младото поколение, а пък сред тях има и свестни деца. А ние им се сърдим, че приказват високо и се радват на живота.” И в очите й проблесна надежда.

Най-накрая нейната спирка. Беше към края на линията и почти всички слизаха тук. Едно момче смачка ненужния му вече билет и го хвърли към близкото кошче. Не уцели. Върна се назад, вдигна билета от земята и го пусна в кошчето. Всички се бяха разбързали в различни посоки, само тя забеляза случилото се и на лицето й се изписа приятна изненада. „Да не повярва човек, че някой го е грижа за природата и чистотата! А как ми се иска някой ден такива неща да са ежедневие и да не ни правят впечатление.”

Оставаше й само да пресече градинката пред блока. Беше лято и въпреки късния час беше светло и навън все още играеха деца. Едно момиченце стоеше малко встрани от другите и тихо плачеше. До него се приближи едно по-голямо момче и срамежливо каза: „Ето виж, намерих ти топката – беше се оплела в клоните на дървото. Искаш ли да си играем заедно?” Момичето избърса сълзите си и се усмихна. Тя също.

Отключи входната врата на блока и се качи се в асансьора заедно със съседката от четвъртия етаж. Не знаеше нищо за нея, дори името й, но и днес жената изглеждаше тъжна и уморена. Щом асансьорът спря, съседката мълчаливо отвори вратата и излезе. Но миг преди да я затвори отново, беше спряна от думите: „Приятна вечер!” Жената се обърна и когато вдигна глава на лицето й грееше ослепителна усмивка без помен от предишната умора. „Благодаря! И на вас хубава вечер!”

Тя се усмихна. След толкова много усмивки, които беше получила за толкова кратко време от напълно непознати, сега тя бе успяла да подари усмивка на някой друг. Не й струваше нищо, но беше безценно.

Доброто е навсякъде около нас и във нас. Трябва само да отворим очите и сърцето си, за да го видим. Не е нужно да е нещо голямо и велико, което да промени целия свят. Може да е нещо съвсем ежедневно и незначително; дребен жест, който обаче да промени един човешки живот или поне да го направи малко по-усмихнат.*

*Писано е за конкурса “Доброто в нас” и всички случки са истински, макар и да не са се случили в една и съща вечер.

бутон за социални мрежи