Вече стана традиция всяка неделя на август „София диша“ да превръща улица Шишман в едно очарователно място само за пешеходци. Заведенията изкарват масичките си направо на улицата, от двете страни на тротоара грейват сергии с най-различни ръчно направени неща от керамика, плат, хартия и всякакви естествени материали и пространството малко по малко се изпълва с усмихнати хора.

Изминалата неделя, разхождайки се по тази уличка, всеки можеше да спре за малко, сам да си изработи уникално бижу, да си ушие цвете от плат или да украси торбичка от рециклирана хартия със семенца. По-смелите можеха да се пробват в катерене по изкуствена стена, състезанията по бягане или уроците по танци, а за децата бе предвидена и образователна игра, която им помага да научат правилата за безопасно ползване на интернет.


Тази година четирите прояви са обединени от общата тема за театралното и кино изкуството във всички техни вариации. От трите предвидени в програмата филма успях да изгледам документалният “Кой е този град?“ на Мария Аверина, който включва забавни и любопитни, свързани със София, спомени на различни хора. Интересен е, но ми се щеше да е по-дълъг от кратките си 20-30 минути, защото наистина има потенциал да се развие. Много забавен бе и монологът на Мирослав Симеонов за “Ситуацията по софийските улици и категории шофьори“, който показа как можем да се шегуваме и забавляваме с нещата, които обикновено ни дразнят.

Най-оригинално и свежо, обаче, бе представянето на театър „Хахаха Импро“. Те никога не показват едно и също представление, просто защото представленията им, както подсказва и името им, са вдъхновени изцяло от публиката и всичко се случва на момента. Те изиграха пасаж от подадена им от случаен човек книга; въплатиха се в ролите на монтьор с горелка и неговия шеф, оставяйки двама доброволци да местят ръцете и краката им в съответствие с развиващото се действие и дори успяха да обяснят какво прави човек, облечен в кимоно и държащ автоматичен трион в едната си ръка и гущер в другата, в тъмно бомбоубежище с една запалена свещ и стени, изпръскани с прегоряло мляко с ориз.

Освен това, строени в редичка, разказаха историята за Карлсон, телевизора и лимонтозуто, като всеки от тях имаше право да подава само по една дума от разказа. За десерт разиграха и истинска детективска история за изчезнала котва, в която един актьор изговаряше репликите, а друг реално ги играеше с около секунда закъснение; нещо, което според мен изисква доста умения, когато в диалог на 3-4 души трябва да играеш един герой, а заедно с това да подаваш репликите на друг и да следиш кой подава твоите.

бутони към социални мрежи