Погледнат отгоре в зимните утрини градът е празна бяла страница. Единствено мокрите улици и булеварди чертаят по нея черни редове. Постепенно тези редове ще се изпълнят с цветните ноти на автомобилите и ще зазвучи композираната от тях симфония. Шумна, нестройна и дисхармонична, с вечно забързан ритъм, накъсвана от пронизителни клаксони на изнервени диригенти на автомобили.

С изгрева хората започват да оставят своите следи по бялата страница на града, изписвайки със своите стъпки по тротоарите странни думи на непознат език, който разчитат само птиците – от високо. Всеки има свой уникален почерк. Уверени равномерни крачки, ясни и твърди следи, оставени на равно разстояние една от друга в абсолютно права линия. Забързан разкривен почерк на следи, бързащи да се скрият от студа в приближаващия към спирката автобус. Нежният и красив почерк на високи и тънки токчета, потънали в снега. Несигурният и игрив почерк на малки стъпки на дете, все още учещо се да пише по снега и предпочитащо да си играе с него. Бавният и провлачен почерк на следи, оставени от човек, изписал много страници в продължение на много зими; до всяка негова буква остава малко черно мастилено писмо – от бастун.

Самотни следи. И следи, изписани от двама. Следи, пресичащи се по светофарите и уличните ъгли. Следи идващи от противоположни посоки и събиращи се в едно, за да пишат от тук нататък заедно своята история по снега. Следи, които се срещат в пространството, но се разминават от времето – стъпки, изписани в различен момент от деня.

А после идва нощ и ако небето е благосклонно, ако на облаците не им се пътува за другаде и се отворят над града, и ако на времето му е студено, снежинките запечатват тайните слова, изписани от стъпките на хората и им отварят нова бяла страница за следващото утро.

споделяне на връзка