Рано сутрин в празничен ден градът изглежда нереален. Сякаш си се събудил в някакъв фантастичен филм за след края на света, в който всички хора и автомобили са се изпарили. В 8, един от най-натоварените часове, станцията на метрото е празна, а от тонколоните вместо обичайните реклами, се носи музика, подходяща за саундтрак на някой трилър.

В такива дни градът е сам и тишината отеква в ръмженето на случайните автомобилни двигатели, приближаващи и отдалечаващи се секунди след това, едниствено с целта да подчертаят тишината оставаща след тях и и да те накарат да се питаш чул ли си наистина техния звук или преминаването му е било просто мираж.

В такива дни улиците са невъзможно празни. Светофарите на Орлов мост светят червено ненужно дълго, за да пропуснат през кръстовището неминаващи от там коли, които в момента са се материализирали някъде по крайморските или планинските ни пътища. В такива случаи денят не бърза да се събуди и се измъква изпод завивките на тъмнината преднамерено бавно. Слънчевите лъчи сякаш се разливат по-щедро, на талази, оставайки по-дълго в онзи вълшебен миг между нощта и разгара на деня.

Времето, усетило, че днес никой за никъде не бърза, си позволява да забави ход и поема дълбоко дъх на бавен каданс, прорязвайки деня на серия от запечатващи се в съзнанието кадри, които утре ще бъдат невъзможни. Затворените витрини на магазините. Свободна седалка в метрото. Огреният от слънцето асфалт на булевард Евлоги Георгиев. Блестящите снежинки, недокоснати от хората. Обляната в розово Витоша.

бутони за споделяне