Сива утрин. Сиво небе. Сива мъгла. Сиви сгради. И хора. И на фона на цялата тази сивота позакъснялата есенна красота на дърветата изпъква още по-ярко. Пъстроцветни петна жълта, червена и оранжева боя, покапали случайно от художническата четка на Природата. Искрици цвят- единственото реално нещо в този разтворил се в мъглата безплътен свят; единствената материална нишка, която все още ни свързва с него и ни подсказва, че е истниски, а не омагьосан от вълшебната пръчица на някой зъл магьосник.

Вървейки по улицата, забързан за работа, забелязваш едно паднало на земята листо. Забелязваш го сред стотици други, защото е по-различно, по-красиво, защото е твое. И миг преди кракът ти да стъпи върху него, се спираш, навеждаш се и го вземаш. Все още не знаеш и не усещаш, но докато го носиш цветовете му започват бавно да се разливат из теб. Първо само няколко клетки от кожата ти, там, където се докосваш до него. След това палеца и показалеца ти. После цялата ти ръка. Докато стигнат до сърцето и лицето ти. Цветовете те изпълват, измъкват те от сивотата и те правят малко по-истински.

бутон за социални мрежи