Има места, които не очакваш, че съществуват в големия град.

Когато ни преместиха от работа в нова сграда, едно от нещата, които не ми харесаха, бяха допълнителните десет минути пеша – покрай Цариградско шосе. Непрекъснат трафик, бясно движещи се коли, не многоо убедително изглеждащи бетонни колчета по края на тротоара, шум, прах (или кални пръски, когато вали) и миризма на бензин. След това свиваш по една все още безименна пресечка вдясно и само след десетина стъпки попадаш в съвсем друг свят.

Пълна тишина, песни на птици, а вечер – свирещи щурчета. Сутрин слънцето изгрява точно срещу теб, лъчите му са нежни и въздухът все още е прохладен. Винаги забавям крачка при тези последни 100м. до работа и просто се радвам на хубавото начало на деня. Забавям с още няколко секунди влизането в офиса, защото знам, че до следващото докосване на слънцето ще трябва да минат няколко часа. През деня изоставената поляна, край която минава пресечката, се нагрява и ухае на диви цветя, на поле, на лято. Има всякакви цветя – жълти, бели, червени, сини. Растат липи и люляци, които ухаеха прекрасно през пролетта, а също и сливи и ябълки и една малка брезичка, чиито листа на есен стават от чисто злато.

Учудващо е как такова място успява все още да просъществува сред всичките тези строежи наоколо, особено в такъв квартал и толкова централно. Може би това няма да е за кой знае колко дълго, но докато мога ще му се радвам. Не е много, но е от онези малки неща, които правят деня ти мъничко по хубав и понякога те карат да се усмихнеш, ако имаш време да ги забележиш.

бутон за споделяне