Разбра, че е различен още към края на април. Тогава всички негои братя се разтвориха и се превърнаха в крехки зелени листенца. В началото съвсем мънички, с всеки изминал ден те растяха, докато не достигнаха размерите на детска длан. А той си остана само пъпка. началото това го уплаши, питаше се какво не е наред. Но после се огледа наоколо, видя и други като него и това малко го поуспокои. Усещаше жизнените сокове на дървото, които се вливаха в него и го караха да расте. Може би просто беше позакъснял малко и скоро и той щеше да се превърне в красив зелен лист, също като тези, отрупали клона, на който живееше.

Събуди го един слънчев лъч в средата на юни. Отвътре надникна една малка жълта звездичка с пет листенца и се усмихна. Вятърът погали десетките оранжеви точици в центъра й и от смеха им се посипаха златни прашинки. „Значи това било – помисли си той – родил съм се цвят, а не листенце.” И затрептя от удоволствие. После се сети, че има важна работа. Не беше лесно да се справиш с бензиновите пари в града и да ги победиш. Но трябваше да успее, защото знаеше, че ароматът му има силата да докосва хората и да връща усмивките им. Поне на тези, които още го търсеха и умееха да го улавят.

Освен тази важна работа, естествено, имаше време и за игра. Веднъж една пчеличка така се заигра с цветовете му, пърхащите й крилца така го гъделичкаха, че цял час не можа да спре да се смее. Една нощ пък голяма ледена капка прекъсна съня му. После още една и още една. Досега не знаеше какво е дъжд и малко се стресна. Но след половин час капките спряха да го удрят и той отново заспа. На сутринта една от тези капки бе останала да се люлее на крайчеца на едно листенце. Миг преди вятърът да я отнесе, той се огледа в нея и за първи път видя красотата си.

На следващия ден една нежна ръка го докосна и го откъсна от клончето, на което висеше. Заболя го мъничко, но вниманието му беше привлечено от хилядите нови и интересни неща, които го заобикаляха и които не можеше да види, докато стоеше високо на дървото. Няколко часа по-късо го оставиха някъде и той отново усети слънчевите лъчи върху себе си. Без соковете на дървото бързо губеше сила. Цветчето изсъхна, но запази красотата си; само вместо бледо жълто, придоби цвета на старо злато. Остана аромата, а това за него бе най-важното.

После го прибраха някъде на тъмно, заедно с други като него. Поне си правеха компания и не им беше скучно. Разказваха си един на друг от къде са дошли и си спомняха за слънчевите лъчи. От време на време вратичката на шкафа се отваряше и за миг вътре ставаше светло, но после отново настъпваше тъмнина.

Един ден, когато вратичката се отвори, една ръка се пресегна към него. Хвана го заедно с още две-три съседни цветчета и ги постави на ново място. Стените му бяха бели и гладки без нито една драскотина. След секунди усети по тялото му да се разлива топлина. Водните капки, които го докоснаха, не бяха ледени, като дъжда, а парещи, като слънчевите лъчи. Спомни си за лятото и как беше раздавал аромата си на всички. И че в него още беше останал аромат, който да даде.

Мъжът подаде чашата чай на жена си и я целуна по челото: „Най-доброто лекарство – каза той – ще видиш, че утре ще си съвсем здрава.” Тя вдъхна от аромата на чая и двамата се усмихнаха.

От дъното на чашата я гледаше малък златен цвят. Той винаги беше знаел, че може да връща усмивките на хората и да лекува не само телата, но и душите им.

сподели ме