A house needs a woman’s touch or a child’s presence to feel like home.


Една къща се нуждае от докосването на женска ръка или от присъствието на дете, за да може да бъде наречена дом.

Не помня от къде е този цитат; записала съм го в едно от старите си тефтерчета – явно навремето ми е харесал.

Големите пространства могат да бъдат много тихи и празни, ако няма с кого да ги споделиш. Можеш да ги запълваш с вещи, но това не променя нещата. Не помагат и звукът от включения на произволна програма телевизор, нито шумът от улицата или съседните апартаменти.

Освен от присъствие, пространствата се нуждаят и от лични вещи, за да не са стерилни. Влизала съм в стаи, които макар и пълни с мебели, изглеждат празни – като извадени от брошура на хотел; не можеш да разбереш нищо за човека, живеещ тях.

Моята не е такава. Чрез личните неща я правя своя и се замислям, че случайно влязъл в нея човек, може да узнае доста неща за мен. Видно е, че обичам да чета по изпълнените с книги рафтове и книгата, забравена върху малката масичка, затворена – винаги намирам докъде съм стигнала. При по-внимателно вглеждане на наблюдателя навярно ще му се стори странна комбинацията от отминалото увлечение по Коелю, няколко книжки втора-ръка с изтъркани корици от поредицата на Агата Кристи, големия брой романи от съвременни български автори и класиката “Пътеводител на галактическия стопаджия”.

Освен четенето, е очевидна и любовта ми към пътешествията – многобройните магнитчета от различни страни са ясно доказателство за почти всяко място, извън България, което съм посетила. Не липсват и обичайните за всяка женска стая плюшени играчки и цветя (чиито брой тепърва смятам да се увеличава).

Какво ли може да разкаже твоят дом за теб?

бутони към социални мрежи